Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Отиде в малката градинка, където пъпешите и тиквите зрееха под широките и зелени листа, където карамфилите благоухаеха, където цъфтяха анемони, нарциси и шибой. Тя се спря пред един розов храст, великолепно обсипан с рози; тя го изтръгна сръчно от земята и го отнесе на гроба на баща си, където го посади в рохката пръст, за да ухаят розите там, където почиваше той. После тя наново се сбогува с тоя, който спеше последния си сън и му се закле, че никога, до последния си час, не ще се отклони от пътя, който й бе посочил.
Когато настъпи вечерта, тя се обви с една наметка, която покриваше главата й, и самичка с една малка лодка премина през острова Сан Николо и Пиацета.
Беше взела едно решение и гореше от нетърпение да го изпълни. Искаше да отиде при самия дож и да му се оплаче за убийството на баща й и затварянето на Марино и тя щеше да иска от дожа за Марино, който беше невинен, справедливост.
Стигайки до стъпалата, които водеха към вратата на палата, бе обзета от едно неопределено чувство; тя се поколеба да пристъпи напред.
Тогава се обърна, за да иде към църквата Сан Марко, съседна на палата. Искаше да се помоли, тъй като камбаната зовеше за вечерна молитва; след това щеше да предприеме мъчната постъпка, която беше решила да направи пред дожа.
Когато тя мина пред един от стълбовете от галерията пред църквата, старата просякиня протегна сухата си ръка, вдигайки очите си към бледото и измъчено лице, но въпреки това така красиво, на младото момиче. От погледа на Луала не бе избягнало това, че Анунциата се бе отправила към стъпалата на палата и след това се бе отказала, за да отиде към църквата.
Анунциата пусна една малка монета в ръката на старицата и побърза да влезе под портала, където я посрещна миризма на тамян, нежна и блестяща светлина и хармоничните печални звуци на органа. Тя се прекръсти, като потопи пръстите на ръката си в светената вода, поставена в един голям мраморен съд, и се смеси с богомолците.
Когато се повдигна, струваше й се, че молитвата бе облекчила претовареното й сърце и бе й вдъхнала нова смелост. Тя премина през същия портал и слезе така бързо по стъпалата, че докато старата просякиня я забележи, беше вече сред тълпата, която се разхождаше по площада.
Старата Луала се повдигна малко с помощта на патерицата си. Клатушкайки се, тя слезе по стъпалата на църквата и си проби път сред навалицата, до колонадата на дожския палат, където Анунциата бе достигнала с подтиснато и разтуптяно сърце.
Докато Луала се сви в сянката на колоните да дочака връщането на Анунциата, последната стигна до подножието на стълбата, водеща към апартаментите на дожа.
Войниците й препречиха пътя и поискаха да я отблъснат, но тя се обърна към един прислужник, който минаваше, и последният я отведе при шамбелана на дожа. Този шамбелан беше млад, сериозен човек и всецяло предан на своя господар и на службата. Той я прие в чакалнята, попита я какво желае и след това я отведе в кабинета на дожа.
Луиджи Гримани беше прав сред стаята, опрян на една пресечена колона от черен мрамор; ръцете си бе скръстил на гърдите и главата си издал напред, като че ли носеше на врата си някакъв невидим товар.
Лицето му — бледо и мрачно, бе станало още по-грубо и сурово от червено-кестенявите му коси и червената му брада. В общия му вид имаше нещо зловещо и отблъскващо, въпреки великолепния кадифен костюм и златните верижки и пръстени, които носеше.
Очите му блеснаха при вида на Анунциата.
Той направи усилие над себе си, за да потуши потръпването си. Можеше да се каже, че почувствува едно такова душевно вълнение, каквото не бе изпитвал досега.
Какъв чуден чар, каква привличаща грация имаше това бледо и красиво младо момиче, в очите на което сълзите блестяха като бисери!
Погледът, който отправи към нея, съдържаше такова буйно желание, че Анунциата инстинктивно почервеня.
— Анунциата Фарсети, Светейши господарю — съобщи шамбеланът Николо Стено, покланяйки се и отдалечавайки се в дъното на стаята, докато Анунциата се хвърли на колене.
— Какво те води тук, младо момиче? — попита дожът. — Стани и позволи да видя лицето ти… Струва ми се, че никога не съм виждал такива хубави черти.
— Имайте милост към едно сираче, Светейши господарю, и ме изслушайте — каза Анунциата с боязлив и треперещ глас.
— Говори!… Обещавам ти да ти помогна… и обещанието на дожа е свещено.
— Едно голямо нещастие ме сполетя, Светейши господарю! Хвърлям се пред краката ви, изпълнена с дълбока скръб!… Преди три дни моя баща бе убит в колибата си!…
— Къде?… Какво е това престъпление?… Кой се е осмелил да извърши това убийство?… Как се нарича твоят баща?