Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Жилбер, както добре се разбира, прилепен към ствола на едно дърво, полуприведен и едва дишащ, не бе пропуснал нито едно от движенията и жестовете на Никол. После, след като тя изчезна, когато видя да светват прозорците на мансардата, той прекоси празното пространство на пръсти, достигна до прозореца, приклекна в сянката и зачака, без може би да знае какво го очаква, разкъсвайки с очи Андре, небрежно седнала зад своя клавесин. Точно в този момент Балзамо влезе в салона.

Жилбер потрепери при тази гледка и пламналият му поглед се съсредоточи върху двамата герои от сцената, която току-що разказахме.

Той помисли, че Балзамо прави на Андре комплименти за таланта и че тя му отговаря с обичайната си студенина, че той проявява настойчивост с усмивки, а тя прекъсва свиренето си, за да отговори на госта и да го отпрати. Жилбер се възхити от грациозния начин, по който последният се оттегли. От цялата сцена, която мислеше, че е разбрал, той не бе разбрал абсолютно нищо, защото цялата тя се състоеше от мълчание.

Жилбер не бе чул нищо, той само бе видял да се движат устни и да се размахват ръце. Как (колкото и добър наблюдател да беше той) би могъл да открие загадката там, където привидно всичко изглеждаше естествено?

След като Балзамо си тръгна, Жилбер остана на мястото си не да наблюдава, а да се възхищава на Андре, толкова красива в небрежната си поза, но скоро след това с учудване забеляза, че тя спеше.

— О, ръката й! Само да приближа устни до ръката й. Хайде, Жилбер, хайде!

И като каза това, подчинявайки се на самия себе си, той се втурна в преддверието и достигна вратата на салона, която се отвори за него, както бе го сторила за Балзамо. Но едва тази врата се бе отворила и едва той се бе намерил пред младото момиче, без нищо да го разделя от нея, когато осъзна значението на това, което щеше да извърши. Той, Жилбер, синът на наемен полски работник и на селянка, той, скромният, иначе почтителен младеж, който от дълбините на своето невежество едва се бе осмелил да вдигне очи към гордата и надменна девойка, щеше да докосне с устни края на роклята или върха на пръстите на това заспало величие, което, събуждайки се, можеше да го изпепели с поглед.

Но размисълът или сънят на Андре бяха толкова дълбоки, че Жилбер още не знаеше със сигурност дали девойката спи, или размишлява, тъй като тя не бе направила никакво движение, макар че можеше да чуе туптенето на сърцето на Жилбер, което той напразно се опитваше да потисне в гърдите си. Той остана за момент прав и задъхан, а младото момиче не помръдна.

— Тя спи! — промълви Жилбер. — О, какво щастие, тя спи!

Завладян от трескав страх и очакване, Жилбер продължаваше да се приближава, докато не стигна на две крачки от Андре. От този момент всичко беше като магия, той би поискал да избяга, ако бягството му бе възможно, но един път попаднал в кръга на привличане, чийто център беше девойката, той се чувстваше обвързан, завързан, победен. Той се свлече на колене.