Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Не съм крадец — продължих. — Султанското благоразположение може да направи роба по-богат от който и да е западен принц. След битката заедно с останалите пленници бях изправен пред султан Мурад. Победата му бе висяла на косъм и провисналите му бузи и торбичките под очите му все още тръпнеха от преживяната възбуда и страх. Той беше дребничък мъж, една глава по-нисък от мен, вече дебел и подпухнал от охолен живот. Мнозина протягаха ръце към него и предлагаха огромни суми срещу живота си, но в неговите очи всички бяхме клетвопрестъпници. Така уверен беше той в сигурността на мирния договор, че беше абдикирал от трона в полза на Мехмед и се беше оттеглил на почивка в Магнезия. Даде ни да избираме между исляма и смъртта. Земята беше пропита с кръвта на онези, що коленичеха пред палача по реда на възрастта и ранга си. Нервите на много не издържаха при вида на търкалящите се по земята глави. Те избухваха в ридания и, викайки, признаваха единия бог на исляма и неговия Пророк. Дори няколко монаха признаха, че са загубили вярата си в Бога, след като беше дал победата на турците.
— Но Мурад беше изморен и преждевременно състарен — спомнях си аз. — Любимият му син се беше поминал, след което властта вече не го интересуваше. Имаше навик да удавя скръбта си във виното, в компанията на учени и поети. Не обичаше кръвопролитията. Когато дойде моят ред, той ме погледна, хареса лицето ми и рече: „Още си много млад. Защо ти трябва да умираш. Признай Пророка!“ Отвърнах му: „Млад съм още, но съм готов да заплатя дълга на цялото човечество, също както и ти ще трябва един ден да платиш, Височайши“. Думите ми му се понравиха и той не настоя да призная исляма. „Прав си — отсече той. — Ще дойде ден, когато незнайна ръка ще смеси божествения ми прах с праха на земята“. Даде знак животът ми да бъде пощаден. Това беше само каприз от негова страна, защото думите ми бяха пробудили в него поета. Искаш ли да чуеш поемата, що той съчини след битката край Варна, Джовани Джустиниани?
Джовани разтърси биволската си глава в знак, че поезията много не го интересува, наля си вино и захапа парче студено телешко. Бутнах по-близо до него паницата с краставичките и зарецитирах на турски онази незабравима поема, като си тактувах с пръсти, все едно че подръпвах струните на лютня. След което му я преведох:
— Такова беше сърцето на султан Мурад — отбелязах аз. — Той заздрави турската власт и води война след война, за да постигне траен мир. Беше милостив към победените държави и се задоволяваше да прави от тях само пръстен от васали за защита на турската държава. Старец беше той, уморен от властта. На два пъти се отказва в полза на Мехмед, но втория път християнският свят го принуди да я поеме отново. Великият везир Халил го повика, след като еничарите подпалиха пазара в Адрианопол. От тогава до смъртта си той се задоволи да управлява без да води войни. Два пъти седмично се напиваше в компанията на философи и поети. На пияна глава даряваше приятелите си с почетни кафтани, със земя и скъпоценни камъни. И не си ги искаше обратно на следващия ден, когато се беше оправил от махмурлука. Някои от тези камъни са пиянски подаръци от султан Мурад. Вземи ги всичките, ако искаш, Джовани. На мен не са ми вече потребни и няма да си ги поискам утре обратно.
Джустиниани набута половин краставица в устата си, изтри мокрите от саламурата ръце в кожените си панталони и тромаво се отпусна на четири крака пред мен.
— Аз съм само един беден човек и обикновен войник — изфъфли той. — Не мога да си позволя да съм надменен. С удоволствие се смирявам, щом става въпрос за добро дело.
Той започна да събира скъпоценните камъни, като лазеше по пода и си светеше с фенера, за да не пропусне нито един. Охкаше и пъшкаше, но успя да каже:
— Не се опитвай да ми помагаш. Това усилие на крайниците ми е по-сладко и от прегръщането, и от боричкането с най-красивата жена на света. Подадох му червената кожена кесия. Той грижливо събра в нея всички камъни, а когато най-сетне се изправи, здраво я затегна и внимателно я скри в пазвата си.