Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Да, да, досега все съм бил късметлия — продължи той и на големи глътки пресуши бокала си. — Досега. Дори короната на граф не би ме подмамила в много лоша игра. Аз прегледах стените. Поколение след поколение те са удържали турските набези. Защо да не издържат и този път? Прегледах оръжейните запаси и императорската войска. Ако трябва да бъда точен, този път съм заложил в играта името и живота си. По това се досещаш, че не смятам раздадената ръка за много лоша.
— Освен това ти имаш и кораб — забелязах аз.
— Точно така — потвърди безсрамно той. — Освен това аз имам кораб. Последен коз в случай, че ни сполети беда. Но не се бой. Щом Джовани Джустиниани се съгласи да се бие, той се бие до последна възможност. Но не и след това. Не след това.
— Животът е най-високата дан, що човек може да заплати — продължи той. — И най-дебелата броня не спира куршума, а копието лесно прониква между набедрениците и ризницата. Вдигайки меча си, воинът открива незащитената си подмишница. Стрелата прелита през наличника на шлема, а срещу течния огън и разтопената смола доспехите са безсилни. Знам с какво се заемам, та нали това ми е професията. Освен всичко друго аз имам и чест. Ще се бия до последна възможност, но не и след това. Не след това.
Напълних чашата му.
— Джустиниани, срещу какво би потопил корабите си? — попитах простичко аз. Той се стресна и се прекръсти по латински обичай.
— Какви ги бръщолевиш? Такова нещо никога не ще направя!
— С тези скъпоценни камъни — казах аз и събрах с ръка бляскавата купчинка — в Генуа можеш да оборудваш десет такива кораба.
— Може би — съгласи се той, гледайки алчно кървавочервените отблясъци на рубините и огнените искри на диамантите през пръстите ми. — Може би, но ако бяхме в Генуа. Не, Жан Анж. Ние не сме в Генуа. Ако потопя корабите си, каква полза ще имам от твоите скъпоценни камъни. Дори да ми предложиш сто пъти повече, отколкото струват, пак не бих ги потопил.
— Толкова много ли се съмняваш в раздадената ти ръка?
— Не се съмнявам — рече той. — И ще се бия. Но аз съм разумен човек.
Джустиниани избърса с ръка подпухналото си лице, усмихна се и отбеляза:
— Виж ти, май започва да ни хваща, та приказваме такива лудости.
Но това не беше истина. Той можеше да изпие сам буре вино без да се напие.
Събрах скъпоценните камъни в двете си шепи и рекох:
— За мен тези камъни нямат никаква стойност. Вече съм потопил кораба си. Ето, толкова стойност имат те за мен.
Хвърлих камъните и те зачаткаха като градушка по стените и по пода.
— Ето. Вземи ги, ако искаш. За мен те са само обикновени камъчета.
— Ти си пиян — обвини ме той. — Не знаеш що вършиш. Утре сутринта ще придържаш главата си с две ръце и горчиво ще съжаляваш за това, което си направил.
Мъка ме задавяше. Думите не излизаха от устата ми. Поклатих глава.
— Вземи ги! — най-сетне успях да изрека. — Те са цената на моята кръв. Позволи ми да постъпя на служба при теб. Позволи ми да се сражавам редом с твоите воини. Друго не желая.
Той ме загледа с отворена уста. След туй искрата на съмнението проблясна в подпухналите му очи.
— Истински ли са тези камъни? — почуди се той, клатейки глава. — Да не би да са само цветни стъкълца, дето венецианците пробутват на негрите? Наведох се и взех от пода един лошо обработен диамант, доближих се до прозореца и драснах с него зеленото стъкло от горе до долу, така че от звука зъбите ми щяха да опадат. След което го захвърлих отново.
— Ти си луд — отсече той и отново разтърси глава. — Ще е грях да се възползвам от обърканата ти глава. Преспи до изтрезняване, пък след туй ще видим.
— Виждал ли си някога себе си във видение? — поисках да узная аз, вероятно леко омаян от виното, с което не бях свикнал. — В Унгария, преди битката край Варна, станах свидетел на земетресение. Конете се мятаха и разкъсваха юздите си, птиците кръжаха на обезумели ята, а палатките ни се килваха и се сгромолясваха. Земята се тресеше и тътнеше. Това се случи по времето, когато унгарският крал наруши подписания с турците мирен договор, подтикван от кардинал Цезарини. В онзи момент за първи път на мен ми се яви ангелът на смъртта. Той беше бледен чернокос мъж, който поразително приличаше на мен. Все едно че видях самия себе си да крачи насреща ми. Той ми рече: „Ще се срещнем отново!“. Край Варна го видях за втори път. Стоеше зад мен, когато отстъпващите унгарци убиха кардинал Цезарини. Той беше мъж, достоен за възхищение, най-достойният, що съм срещал. Стана жертва на собствените си идеали. От разочарование и скръб духът му бе умрял много преди тялото. Когато трупът на кардинала, облян в кръв, започна да потъва в блатото, аз обърнах глава и видях зад себе си собственото си изображение. „Ще се срещнем отново — рече ми то. — Ще се срещнем край портата на Свети Роман“. Тогава тези думи бяха безсмислени за мен, но сега започвам да разбирам тяхното значение.