Създания от светлина и мрак [bg]

МАРАШЕК

А сега погледнете към Цитаделата на Марашек в Центъра на Средните светове…

Смърт. Смърт. Смърт. Цветът е цвета на тленните останки.

Именно тук Принцът Който Някога Беше Бог често идва, за да размишлява върху много неща.

В Марашек няма океани. Все още има няколко пенести извора, от които се носи миризма на мокро куче, а водата им е топла и възсолена. Слънцето на Марашек е много уморена и малка червеникава звезда, прекалено достойна за уважение или твърде мързелива, за да стане нова и да загине с блясъка на славата; сега тя пръска слаба светлина, която е причина за тъмносинкавите сенки, хвърляни от причудливите каменни пиедестали по огромната пясъчна пустош в сивокафяв и оранжев цвят, каквато е днес Марашек под натиска на ветровете си; звездите над Марашек, макар и бледи, се виждат дори по обяд, докато вечер са силни като неонова светлина, отблясък на ацетиленова горелка или светкавица на фотоапарат над брулените от вятъра равнини; по-голямата част от Марашек е равна, макар че равнините сами се пренареждат два пъти дневно, когато ветровете достигат нещо подобно на безплодна връхна точка, струпвайки и разпръсквайки пясъчни хълмове, при което песъчинките стават все по-фини, така че сутрешната и привечерна прах остава да виси през целия ден като жълтеникава омара, която допълнително размазва образа на Марашек, видян отгоре, до пълно изравняване и преливане на пейзажа, защото планините отдавна са смлени, а скалите скулптирани и прескулптирани в едно непрестанно погребване и възкръсване: ето, такава е повърхността на Марашек, която някога наистина беше сцена на слава, мощ, блясък и величие, докато сега еднообразието й представлява същинско изплакване на току-що направеното по-горе заключение; и все пак на Марашек, точно в Центъра на Средните светове, съществува една сграда, която свидетелства за автентичността на изказаната сентенция, и това е Цитаделата, която несъмнено ще остане до края на самия свят, макар че пясъците по всяка вероятност ще я скриват и откриват много пъти до деня на крайното разпадане или всеобхватния мраз: да, Цитаделата, която е толкова стара, че никой не може да каже кога е била строена — Цитаделата, която може би е най-старият град във вселената, разрушавана и възстановявана (кой знае колко пъти?) върху същите основи, отново и отново, навярно още от въображаемото начало на илюзията, наричана време; Цитаделата, която със собственото си присъствие е свидетелство за факта, че някои неща действително остават независимо от състоянието си след всички превратности, или както казва Врамин в „Гордата вкаменелост“: „…Сладникавият дъх на тленността не е докоснал твоите двери, защото кехлибарът на съдбата е в достатъчно количество“; това е Цитаделата на Марашек-Карнак, първообразът на градовете, населяван сега предимно от малки нисколетящи същества, главно насекоми и влечуги, които се хранят едни с други, едно от които (някаква жаба) присъства именно в този миг от времето под един обърнат бокал върху старинна маса в най-високата кула на Марашек (североизточната), докато бледото слънце се издига от праха в сумрака, а звездната светлина леко избледнява… Е, това е Марашек.