Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Вътре имаше няколко различни камъка, всички до един — шлифовани до съвършенство. Два от тях, на пръв поглед напълно еднакви, бяха искрящо сиви и именно един от тях извади монахът.
— Камъните на душата — рече той. — Известни още като хематит.
После сключи пръстите на десницата си около него и отново бръкна вътре, изваждайки с лявата си ръка друг камък — прозрачен, с едва забележим жълто-зелен оттенък.
— Хризоберил. Защитен камък в най-чистата му форма. Винаги е разумно да се използва, когато си имаш работа с хематита!
Авелин изобщо не разбираше за какво става дума, ала беше прекалено замаян от всичко, което се случваше около него, за да задава въпроси.
Йойона пусна хризоберила в джоба на дебелите си одежди и се поотдалечи от младежа, заставайки така, че да е с лице към него.
— Преброй до десет — нареди му той, — за да имам време да задействам магията. След това сложи ръце зад гърба си и бавно и ясно вдигни каквато си искаш комбинация от пръсти. Повтори го седем пъти, като добре запомниш колко пръсти си вдигал всеки път.
С тези думи монахът затвори очи и поде тих напев. Авелин се поколеба за миг, опитвайки се да осмисли всичко чуто досега, после бързо се взе в ръце и направи онова, което му беше казано. През цялото време отец Йойона продължаваше едва доловимото си песнопение, съвършено неподвижен и със стиснати очи.
Миг след като Авелин бе вдигнал и последната комбинация от пръсти, монахът отвори очи.
— Седем, три, шест, пет, пет, две и осем — заяви той, очевидно много доволен от себе си.
— Чул си мислите ми! — ахна Авелин.
— Не — поправи го Йойона. — Просто напуснах физическото си тяло и отидох зад теб. След това трябваше само да запомня колко пръста вдигаш всеки път.
Младежът се накани да каже нещо, ала после размисли и предпочете да си замълчи, макар усилието, с което си поемаше дъх, и слисаното му изражение да бяха по-красноречиви и от най-многословната тирада.
— Не е кой знае какво — обади се Йойона с все същото задоволство. — Хематитът е надарен със забележителна сила, много малко от останалите камъни могат да се мерят с него. Възможността да напускаме физическите си тела е едно от най-простите умения, които той ни дава. Всеки, обучен да борави с камъните, може да го стори. Ами да, дори ти…
Йойона нарочно не довърши изречението си, сякаш за да разпали още повече интереса на младия послушник.
— Братко Авелин — продължи той след малко, — не искаш ли и сам да опиташ?
Още преди да бе осъзнал какво точно му предлагат, младежът кимна толкова рязко, че сам се укори, задето се бе показал толкова несдържан и неопитен. Ала и краката му, тласкани от същото това нетърпение, вече го отнасяха напред, сякаш никакво съзнателно усилие не можеше да го откъсне от мощната притегателна сила на камъка.
Йойона с мъка потисна усмивката си и му подаде хематита. Авелин посегна да го вземе, ала монахът отдръпна ръка.
— В този камък се крие огромна сила — сериозно заяви той. — Сила, която може да те отнесе на място, на което не принадлежиш. Внимавай много из своите странствания, млади приятелю, пази се да не се изгубиш!
Авелин се поколеба с ръка във въздуха, питайки се дали не допуска грешка. Изкушението обаче беше прекалено голямо и той отново посегна към хематита. Този път Йойона не го отдръпна.
На допир камъкът беше невероятно гладък, сякаш не бе твърдо вещество, а течност. Освен това беше тежък, много по-тежък, отколкото младежът очакваше, и странно плътен. Авелин прокара пръсти по хладната повърхност и му се стори, че усеща силата, заключена в глъбините му, магията, която се криеше в сърцето му. Когато отново вдигна поглед, видя, че Йойона стиска хризоберила до гърдите си.
— За да не се преплетат душите ни — обясни той. — Би било твърде неприятно.
Авелин кимна и направи крачка-две назад. Възрастният монах скри свободната си ръка зад гърба си.
— Не бързай — меко каза той. — Ще започна, едва когато усетя, че си задействал магията.
Младият послушник почти не го чу, вече повлечен от силата на камъка. Сега хематитът наистина му се струваше течен — гладък и неустоимо подканящ. Той дълго се взира в него, после затвори очи, ала образът на сивия камък остана пред погледа му, дори започна да се уголемява, поглъщайки дланите, ръцете, раменете му. После Авелин усети как пропада все по-надълбоко и по-надълбоко.
Опита да се противопостави на увляклата го сила и хематитът изведнъж започна да се смалява и да се отдалечава от него. За щастие, успя да овладее страха си навреме и отново се потопи в магията на камъка.
Дланите му изчезнаха, после и ръцете, наоколо се възцари плътна сивота, която миг по-късно отстъпи място на непрогледен мрак.