Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Готвим, докато си говорим. По едно време посягам към печката без ръкавица и изваждам тавата за кексчета. Тя вижда това и ме пита дали съм добре, а аз се правя, че ме боли, и тръскам ръка, сякаш съм се изгорил. Всъщност нищо не усещам. Отиваме до мивката и Сара пуска хладка вода, за да помогне на опареното място, въпреки че то не съществува. Поглежда ръката ми, а аз свивам рамене. Слагаме глазурата, когато тя ме пита за телефона ми — забелязала е, че имам само един номер вътре. Казвам й, че е на Анри и че съм си изгубил стария телефон с всичките ми контакти. Пита ме дали съм изоставил някое момиче, когато съм се преместил. Казвам „не“ и тя се усмихва, което горе-долу ме съсипва. Преди края на часа тя ми казва за наближаващия фестивал в града по случай Вси светии и че се надява да се видим там. Казвам „да, би било чудесно“, и се правя на хладнокръвен, въпреки че летя отвътре.
Глава 11
От време на време в съзнанието ми изникват образи. Най-често в моментите, когато въобще не ги очаквам. Понякога са откъслечни и мимолетни — баба ми, която си отваря устата, за да каже нещо, докато държи чаша с вода в ръка. Никога обаче не произнася думите, защото образът изчезва с бързината, с която се е появил. Понякога образите са по-дълги и по-живи — дядо ми, който ме люлее на люлка. Мога да усетя силата в ръцете му, докато я бута напред, както и пеперудите в стомаха си, докато се спускам надолу. Вятърът носи смеха ми надалече. И картината изчезва. Понякога си спомням тези неща съвсем ясно, помня, че съм бил част от тях. Понякога обаче те са като чисто нови, сякаш никога не са се случвали.
В хола Анри прокарва Лориенския кристал нагоре по ръцете ми, които висят над пламъци. През това време виждам следното: аз съм дете — на три или може би на четири години — и тичам през прясно окосения ни преден двор. До мен има животно с тяло на куче, но с козина на тигър. Главата му е кръгла, тялото — широкоплещесто, с къси крака. Не прилича на никое животно, което съм виждал. Навежда се напред, готово да скочи върху мен. Не мога да спра да се смея. То скача и аз се опитвам да го хвана, но съм прекалено малък и двамата падаме в тревата. Боричкаме се. То е по-силно от мен. После скача във въздуха, но вместо да падне отново на земята, както очаквам, то се превръща в птица, полита нагоре и започва да кръжи около мен. Носи се на такава височина, че не мога да го стигна. Обикаля, след това се спуска надолу, стрелва се под краката ми и се приземява на около шест метра от мен. Превръща се в животно, което прилича на маймуна без опашка. Заляга ниско, за да се метне към мен.
Точно тогава някакъв мъж идва по пътечката. Млад е, носи прилепнал гумен костюм в сребристо и синьо, какъвто съм виждал да слагат пилотите от Формула 1. Започва да ми говори на език, който не разбирам. Изрича името „Хадли“ и кимва към животното. Хадли се затичва към него, като променя формата си от маймуна на нещо по-голямо — нещо като мечка с грива на лъв. Главите им застават на едно ниво и мъжът почесва Хадли под брадичката. От къщата излиза дядо ми. Изглежда млад, но знам, че трябва да е поне на петдесет.
Двамата си стискат ръцете. Говорят, но не разбирам какво си казват. Тогава мъжът поглежда към мен, усмихва се, повдига ръка напред и аз изведнъж се отделям от земята и политам във въздуха. Хадли ме следва отново като птица. Имам пълен контрол над тялото си, но мъжът определя накъде да летя, местейки ръката си наляво-надясно. Хадли и аз си играем във въздуха — той ме гъделичка с клюна си, докато аз се опитвам да го хвана. Изведнъж очите ми се разтварят и картината изчезва.