Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
— Не беше от най-дружелюбните, нали?
— А ти какво очакваш? — сви рамене Фин. — Той е адвокат и едва ли разбира за какво е цялата тази история. Не че и ние разбираме.
— А нищо не дразни един адвокат така, както усещането, че не знае какво става — каза Били и кимна. — Виждам едно от кафявите кафенета или както там им викат. Амстердамският вариант на английските пъбове. Хайде да остържем стомасите си с малко кафе и после да идем да видим къщата.
— Добре.
И тук кафето се оказа чудесно, а пътят до къщата — приятен и лесен за намиране, както беше гарантирал адвокатът. Времето беше съвършено, улиците — пълни с туристи, велосипеди и яркожълти трамваи. Във въздуха витаеше ентусиазъм, с който Лондон не можеше да се похвали, и след няколко пресечки Фин реши, че знае откъде идва това усещане. Хората тук — и по тротоарите, и в кафенетата — изглежда се интересуваха повече от доброто си настроение, отколкото от бизнес и пари. Вместо да говорят по вездесъщите мобилни телефони и да тракат трескаво по клавиатурата на лаптопи, тук хората четяха книги и си говореха лице в лице. Градският пейзаж също не беше натрапчив като в Лондон — и тук имаше неонови рекламни табла, но по-малко, а гигантски билбордове и врещящи телевизионни стени почти не се виждаха. Повечето от приятелите й в Нюйоркския университет биха нарекли Амстердам ретро или старомоден, но на Фин градът подейства освежаващо.
„Херенграхт“ се оказа тясна пресечка покрай един от каналите, с малки дървета и големи къщи. Покрай канала имаше редица от паркирани под ъгъл коли, а в тъмната вода бяха привързани големи лодки къщи. И тук по улицата се движеха повече велосипеди, отколкото автомобили. Усещаше се някаква тежка миризма, която Фин не успя да разпознае — имаше го морето, разбира се, но и още нещо, нещо не особено приятно, като стар вкиснат боклук.
— От канализационната система е — обясни Били, видял я как сбърчва нос. — Амстердам е навярно последният голям град, чиято канализация се излива направо във водата.
— В каналите? — попита невярващо Фин. — Без пречиствателни станции?
— Разчитат отливът да отнесе мръсотията.
— Е, май никога не е късно да научиш нещо ново — каза тя, леко потисната от информацията. Кратката разходка от кантората на Дерлаген се беше оказала достатъчна, за да се влюби в този спокоен, непретенциозен град с неговите трамваи и велосипеди. Любовта може и да беше сляпа, но все пак имаше обоняние. Фин въздъхна.
— Ето я — посочи Били.
Стояха пред номер 188.
Къщата беше на три етажа плюс сутерен, който навремето сигурно е приютявал прислугата. Беше голяма, без да е внушителна, и напълно симетрична. На първия етаж имаше врата и четири високи прозореца, на втория и третия — по пет, под островърхия покрив се виждаха две еднакви, симетрично разположени прозорчета и два еднакви комина най-отгоре. Под масивния каменен портик се кипреше гербът на Боегарт и годината на построяване — 1685.
— Скъпи, прибрах се — изчурулика Фин.
Извади ключа и двамата се изкачиха по стъпалата към внушителната входна врата. Фин пъхна ключа в ключалката, отключи, бутна вратата навътре и двамата влязоха.
12.
На стената вдясно имаше контролен панел на охранителната система, точно както им беше обяснил Дерлаген. Фин пъхна тесния край на китарното перце в малкия слот и червената светлинка запримигва в зелено. На малкото екранче се появи надпис: „ПОВТОРЕТЕ ЗА ЗАДЕЙСТВАНЕ“.
— Затвори вратата — каза тя на Били. Изчака го да изпълни заръката й и натисна отново перцето. Светлинката се промени в червена и екранчето обяви: „СИСТЕМАТА ЗАДЕЙСТВАНА“. — Добре, а сега да разгледаме.
— Чувствам се като взломаджия — подхвърли Били.
Фин кимна. Прав беше. Имаше нещо притеснително в това да се разхождаш из чужда къща, макар да си новият й собственик по документи. Въздухът беше застоял. Явно никой не беше влизал от известно време. Прииска й се да хукне да отваря прозорците.
Право пред тях имаше дълъг коридор с врати от двете страни. По стените му бяха закачени много картини, всичките на млади художници. Самите стени бяха еднообразно бели. Цялостният ефект беше на съзнателно търсена сдържаност, сякаш Пиетер Боегарт не е искал вкусът му към интериорните решения да разкрива каквото и да било за самия него.
Двете стаи откъм фасадата бяха просторни и светли. Тази отдясно беше обзаведена като кабинет. Следващата стая вляво беше голяма квадратна дневна с красива камина, а отдясно — също толкова голяма трапезария. Тясно стълбище водеше нагоре, а още по-тясно — надолу. В дъното на коридора имаше неголяма стая с изглед към миниатюрна градинка. Вероятно са я използвали като стая за закуска или като старомоден музикален салон.