Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
— Съобщение от компанията. „Кралицата“ е била продадена. Ще научим повече за новите собственици, когато пристигнем в Сингапур.
10.
„Продъненият флош“ прекоси Северно море до Холандия за три и половина дни, по Ла Манша северно от Гудуин Сандс в хубаво време, после отпраши към Ден Хелдер. На третата нощ се пребориха с коварните течения при Марсдиеп и накрая пристанаха при шлюзовете, водещи към вътрешното море, познато някога като Зюидер Зее, а сега наречено Ийселмеер. Прекараха нощта в спокойните води от вътрешната страна на гигантската дига, а призори на следващата сутрин поеха с опънати платна към крайбрежното градче Дургердам. Градчето предлагаше всичко, от което имаха нужда, включително пристан с пълно обслужване и автобусна спирка за пътуването им до Амстердам, който лежеше само на десетина километра южно от брега, толкова близо, че прашният му силует се очертаваше на хоризонта.
След умората и напрежението на лондонските им приключения Фин си прекара чудесно на „Флоша“. Лодката беше двайсетметрова шхуна с предни и задни гафели, задвижвана от шестцилиндров дизелов двигател и способна да развие дванайсет възела при попътен вятър. Отвътре беше уютна като дървена планинска хижа, имаше си две самостоятелни каюти, малък салон и добре зареден и оборудван камбуз. Били й обясни, че била построена — под името „Ситкин“ — в Орегон преди почти половин век и била предназначена за обиколки в крайбрежните води на Аляска, после я преименували на „Сан Лоренцо“ и под това име плавала във водите на Чили и Южна Африка. Накрая се озовала в Англия, където я използвали за туристически обиколки до шотландското крайбрежие. По онова време носела името „Пясъчният флейтист“. Били се сдобил с нея преди почти осем години.
— Реших да си направя подарък след всичките години в училища и университети — каза й той. — Може би трябваше да я нарека „Абсолвент“.
Двамата били най-добри приятели, добави той, но ако се съдеше по отношението му, докато я насочваше към защитения от ветрове малък залив, чувствата на Били към лодката с тревистозелен корпус и не особено изящни линии клоняха по-скоро към любов, реши Фин.
Вече бяха минали през митническа проверка в Ден Хелдер и формалностите в пристана на курортното градче се сведоха до регистрация в офиса и заплащането на престой на такса за най-малко три дни. След като приключиха с това, двамата поеха по пътя край дигата, който изглежда беше единствената улица на градчето. Някога Дургердам било рибарско село с малки траулери, завързани покрай старата глинена дига, но рибарската флотилия беше изчезнала отдавна, още с построяването на огромните язовири, които превърнали солената вода на Зюидер Зее в сладка. Сега лодките покрай дигата бяха най-вече туристически, а чаровно скромните рибарски домове бяха изместени от летни вили и пансиони за гости.
— Коленете ми се подгъват — оплака се Фин, докато вървяха под яркото утринно слънце. След няма и четири дни в морето беше свикнала с клатушкането на палубата и сега, когато отново имаше твърда почва под краката си, хоризонтът подскачаше пред погледа й и й причиняваше световъртеж.
— Затова пък се размина без пристъпи на морска болест — ухили се Били. — Ще стане моряк от теб.
Фин се усмихна. Чувстваше се в страхотна форма — кожата й беше придобила лек бронзов оттенък, а косата й ухаеше на солен въздух. За пръв път от месеци дишаше с наслада. Да живееш в Лондон, беше по-лошо и от Ню Йорк — все едно пушиш по десетина цигари на ден, а на моменти й се струваше, че усеща налепи от замърсения въздух по зъбите си. Сега дишаше дълбоко. Градчето миришеше на прясно окосено сено. Крилата на истинска холандска мелница се въртяха бавно в полето отвъд къщите. Апетитът на Фин се събуди внезапно.
— Умирам от глад — каза тя.
По-надолу по пътя край дигата намериха малък хотел на име „Оуде Таверне“. Семплата бяла сграда изпъкваше сред съседите си — беше значително по-голяма от миниатюрните къщи наоколо. От едната й страна имаше вътрешен двор, а на тротоара отпред бяха изнесени маси с чадъри. Имаше си и собствен пристан при крайморската страна на дигата, пак там на тревата бяха сложени няколко маси за пикник. Ако се съдеше по вида й, в миналото „Оуде Таверне“ навярно бе приютявала някакво търговско начинание — магазин за морски принадлежности например, или офис на богат търговец. Единствената по-голяма сграда беше общината — постройка от седемнайсети век с куличка и купол.
— Надушвам палачинки — оповести Били.
— Не, наденички — поправи го Фин.