Евангелието на Луцифер
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Евангелието на Луцифер». Краткое содержание книги:
— Лошо говори за каузата на феминизма.
Фин се засмя.
— Феминизмът съществува, но я има и Италия.
Фин излезе от колата и прекоси малкия площад.
Влезе в местното Municipio, кметството, квадратна неподдържана сграда от камък с вход като липсващ зъб, без всякакви отличителни архитектурни достойнства. Хилтс се настани удобно и отвори пътеводителя, който бяха купили на една бензиностанция в Рапола.
Според книжката преди две хиляди години градът се е казвал Венузия на името на римската богиня на красотата. В днешно време най-голямата забележителност на града беше гробницата на съпругата на Роберт Гискар, човека, който завладя Сицилия; причината за създаването на мафията. Оттук беше произлязъл и изразът „дървен философ“. Доколкото Хилтс можеше да прецени, не намираше нищо, което да свърже с Лучио Педраци и пещерата с нов вид мумии в Либийската пустиня. От друга страна, това беше единствената следа, с която разполагаха.
След пет минути Фин се върна и се качи в колата.
— Е? — поинтересува се Хилтс.
— Може да не повярваш, но той се казва Алберто Пачино и настояваше да ми покаже лошите си имитации на „Белязаният“ с италиански акцент.
— Свърши ли нещо друго, освен да поздравиш малкия му приятел?
— Не съм поздравявала малкия му приятел, но открих кой е запознат с историята на гражданите на града. Казва се синьор Абрамо Вергадора. Той е пенсиониран професор и живее в къща, наречена вила „Ембрео Еранте“, на няколко километра в северна посока.
— Ембрео Еранте?
— Странстващият евреин — преведе Фин.
18.
Вилата на синьор Вергадора се намираше в приятна закътана долина между два от наглед безбройните каменисти хълмове, осеяни из целия район като обрасли купчини пръст, натрупани от някое великанско куче, докато е търсило стар заровен кокал. За разлика от повечето долини, през които бяха минали, тази изглеждаше плодородна. Вилата се намираше сред маслинова горичка до поток, лъкатушещ живописно между дърветата. Сградата беше скромна и доста стара, пожълтялата хоросанова мазилка се ронеше над древните камъни, вдадените навътре прозорци имаха решетки от ковано желязо, а прашният покрив бе покрит с глинени керемиди. Централната куличка отпред бдеше като караул над ниската широка постройка.
Фин паркира пред входа и двамата с Хилтс излязоха под ярките, топли лъчи на слънцето. Чуваше се тихото ромолене на поток и шумоленето на бриза през клоните на тополите, извисили се като стражи, много по-високи от възлестите маслинови дръвчета, които сигурно бяха на възрастта на къщата, а може би на стотици години.
Застанаха пред тежката дървена врата и Фин дръпна веригата на звънеца. Дълбоко във вътрешността на вилата се чу слабо дрънчене, а после тътрене на крака. Миг по-късно вратата се отвори и се показа едно лице: италианският вариант на герой на Толкин с ярмулка върху буйна сребриста коса, увиснали торбички под будните очи и розови бузи, подчинили се на гравитацията и времето, между които се разполагаше почти женската уста, която, съдейки по вида й, едва ли се мръщеше често. Мъжът носеше яркочервени очила за четене, вдигнати на челото и кафяв кадифен костюм, твърде топъл за лятото, допълнен от елек, бяла риза и вратовръзка. Елекът беше украсен с джобче за часовник и ланец, провиснал върху умерено шкембенце. Носеше лилави кадифени домашни пантофи.
— А — рече радостно, — вие сте американската двойка!
— Откъде знаете? — прояви любопитство Хилтс.
— Алберто от кметството ми се обади — обясни старецът с усмивка. — За този младеж всеки американец е холивудски продуцент, тръгнал да търси нови звезди. — Той се дръпна и ги покани с жест. — Моля, заповядайте. Аз съм Абрамо Вергадора.
Вергадора ги преведе през няколко оскъдно мебелирани стаи с високи тавани и накрая ги въведе в своята, както изглеждаше, светая светих — библиотеката. Стените бяха закрити от препълнени с книги рафтове, а каменният под беше покрит с няколко застъпващи се персийски килимчета. Стаята беше обзаведена с дузина столове и канапета и с още масички и столове, отрупани с купчини книги, каквито имаше и по пода. Помещението миришеше на хартия, кожа, пури и пепел от огромната камина в ъгъла. Фин се закова на място. Гравиран на полицата на камината бе същият герб, който бе видяла на пръстена на Педраци и в ъгъла на старинната носна кърпичка, с която бе увит златният медальон.
— Това е гербът на семейство Педраци! — възкликна тя.
Вергадора я погледна с любопитство.