Последна саможертва

го затруднявах да ме задържи по-дълго.

– Престани – рече той в ухото ми, а устните му почти го

докоснаха. – Поне веднъж се дръж разумно. Не можеш да се

освободиш.

Тялото му беше топло и силно до моето и аз си обещах по-

късно здравата да скастря моето. Престани! – казах си. – Ми-

сли как да се измъкнеш оттук, а не как ти въздейства той.

– Аз не съм единствената неразумна – изръмжах, докато се

опитвах да извърна лицето си към него. – Ти си този, който е

уловен в капана на едно обещание, което няма смисъл. Освен

това зная, че ти също като мен мразиш да бездействаш. По-

могни ми. Помогни ми да намеря убиеца и да направя нещо

полезно. – Спрях да се боря и се престорих, че спорът ни ме

е разсеял.

 75 

р и ш е л м и й д

– Не обичам да бездействам, но също така не обичам да се

озовавам в невъзможни ситуации.

– Невъзможните ситуации са нашата специалност – изтък-

нах. Междувременно се опитвах да преценя доколко силно ме

държи. Той не отслаби хватката си, но се надявах, че може би

разговорът ще намали бдителността му. Обикновено Дмитрий

беше твърде добър, за да отклони вниманието си. Но знаех,

че е уморен. И може би, само може би, ще е малко небрежен,

защото бях аз, а не стригой.

Нищо подобно.

Извих се рязко нагоре, опитвайки се да се измъкна и да

изпълзя изпод него. Успях да се претърколя веднъж, но той

отново ме хвана, като този път ме притисна по гръб върху лег-

лото. Да бъда толкова близо до него... лицето му, устните му...

да усещам топлината на кожата му. Добре. Явно единствено-

то, което постигнах, беше да се озова в много по-неизгодно

положение. На него със сигурност не му действаше близостта

на телата ни. Излъчваше непоколебима решителност и въпре-

ки че беше глупаво от моя страна и знаех, че не бива да ми

пука, че той е върху мен... ами, пукаше ми.

– Един ден – промълви той. – Не можеш да чакаш дори

един ден?

– Може би, ако отидем в по-приличен хотел. С кабелна те-

левизия.

– Сега не е време за шеги, Роуз.

– Тогава ми позволи да направя нещо. Каквото и да е.

– Не мога.

Докато изричаше думите, в гласа му се усещаше болка и аз

осъз нах нещо. Бях му толкова бясна, задето се опиташе да ме

накара да седя със скръстени ръце в черупката си от безопас-

ност. Но на него ситуацията също не му харесваше. Как можах

да забравя колко много си приличаме? И двамата жадувахме за

действие. И двамата искахме да бъдем полезни, да помогнем на

онези, които обичаме. Единствено клетвата му да помага на Лиса

го караше да седи тук и да се прави на детегледачка. Той бе зая-

вил, че връщането ми в кралския двор е безразсъдство, но имах

чувството, че ако не бе поел задължението да отговаря за мен –

или, ами, поне аз си мислех, че е така, – също би хукнал натам.

 76 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Изучавах го, решителните, тъмни очи и изражението му,