Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
евентуални преследвачи, но не откри такива. Стигнахме до
една търговска улица и той подкара към ресторант на „Мак-
доналдс“, който се отличаваше ясно от останалите заведения.
– Предполагам, че това не е почивка, за да хапнем? – по-
питах.
– Това – отвърна ми Дмитрий – е мястото, откъдето ще взе-
мем следващата ни кола.
Продължи към паркинга, докато се оглеждаше за нещо, ма-
кар да си нямах идея за какво точно. Забелязах го миг преди
него. В далечния край на паркинга видях жена, която се бе
облегнала върху светлокафяв джип с гръб към нас. Не можех
65
р и ш е л м и й д
да видя много от нея, освен че носеше тъмна риза и имаше
разрошена руса коса, която стигаше почти до раменете ѝ.
Дмитрий паркира на мястото до нейния автомобил и аз из-
хвръкнах от нашия в секундата, в която той удари спирачките.
Познах я дори преди да се извърне.
– Сидни? – Името прозвуча като въпрос, макар да знаех
със сигурност, че е тя.
Главата ѝ се обърна и аз видях познатото лице – човешко
лице – с кафяви очи, които ставаха кехлибарени на слънчева
светлина, и бледата златна татуировка на бузата ѝ.
– Здравей, Роуз – рече тя и върху устните ѝ затрептя тъжна
усмивка. Вдигна торбичка на „Макдоналдс“. – Предположих,
че си гладна.
66
Г л а в а 6
Наистина, като се замислиш, появата на Сидни не беше
кой знае колко по-странна от половината от нещата,
които ми се случваха напоследък. Сидни беше алхи-
мик. Бях се запознала с нея в Русия, когато се опитвах да на-
меря и убия Дмитрий. Тя беше на моята възраст и мразеше,
че е разпределена на стаж там, макар че определено оценявах
помощта ѝ. Както Дмитрий бе отбелязал по-рано, алхимиците
щяха да помогнат на мороите да ме открият и заловят. Въпре-
ки това, съдейки по напрежението, което се излъчваше от нея
и Дмитрий в колата, беше очевидно, че тя ни помага в това
бягство.
С огромно усилие отложих задаването на въпросите за по-
подходящ момент. Ние все още бяхме бегълци, несъмнено все
още ни преследваха. Колата на Сидни беше чисто нова хонда
CR-V с регистрационни номера от Луизиана и стикер за кола
под наем.
– Какво става, по дяволите? – попитах. – Да не би това
дръзко бягство да се спонсорира от „Хонда“? – Когато не по-
лучих отговор, минах на следващия въпрос: – В Ню Орлиънс
ли отиваме? – Там беше новото назначение на Сидни. Раз-
глеждането на забележителностите беше последното нещо,
което ме вълнуваше в момента, но след като се налага да бя-
гаш, по-добре да е на някое готино, много отдалечено място.
– Не – отвърна тя, като излезе на заден от мястото, където
бе паркирала. – Отиваме в Западна Вирджиния.
67
р и ш е л м и й д
Изгледах остро Дмитрий, който седеше на задната седалка,
с надеждата, че ще я опровергае. Не го направи.
– Предполагам, че под „Западна Вирджиния“ всъщност
имаш предвид „Хаваите“ – подметнах. – Или някое също тол-
кова вълнуващо място.
– Честно казано, смятам, че за момента е по-добре да из-
бягваш вълненията – изтъкна Сидни. Джипиес устройството
на колата я упъти към следващата отбивка, извеждайки ни об-
ратно към магистрала I-81. Тя леко се намръщи. – А и всъщ-
ност Западна Вирджиния е много хубаво място.
Спомних си, че тя беше от Юта и вероятно не бе виждала
нещо по-добро. Тъй като отдавна се бях отказала от опитите
да контролирам това бягство, преминах към следващата оче-
видна серия от въпроси:
– Защо ни помагаш?
Имах чувството, че Сидни се нацупи в мрака.
– А ти как мислиш?
– Ейб.
Тя въздъхна.
– Вече наистина започвам да се питам дали Ню Орлиънс
си заслужава.
Преди известно време бях узнала, че Ейб – с онова негово
необяснимо, простиращо се извън всякакви граници влияние –
имаше пръст в измъкването ѝ от Русия. Нямах представа как
го е направил. Знаех само, че заради това Сидни имаше дълг
към него, при това без предварителни ограничения, и той се
възползваше, за да ѝ иска постоянно услуги. Понякога се пи-
тах дали сделката не включваше нещо повече от обикновена
смяна на работното място, сякаш той бе направил нещо друго,
за което нито един от двамата не желаеше да ме осведоми.
Отворих уста, за да я скастря, че би трябвало да очаква това,
след като е сключила сделка с дявола, но бързо размислих.
Когато цяла тайфа пазители беше по петите ми, едва ли беше