Последна саможертва

дът на Лиса, но нещо ми подсказваше, че на приятелите ми

ще им се размине. Нямаше да ги накажат заради бягството

ми и за момента опасност грозеше единствено мен, което и

предпочитах.

Западна Вирджиния може и да беше много хубава, както

твърдеше Сидни, но не успях да оценя красотата ѝ, защото

пристигнахме в полунощ. През по-голямата част от времето

имах чувството, че пътуваме през планини, изкачвахме се

нагоре и се спускахме надолу, докато се носехме по стръмни

шосета с остри завои и минавахме през тунели. След поч-

ти три часа влязохме в някакъв мижав град с един светофар

и ресторант, над който висеше табела с лаконичен надпис:

„ВЕЧЕРЯ“. През последния час почти нямаше движение по

пътя, което наистина беше най-важното нещо. Не ни бяха

проследили.

 71 

р и ш е л м и й д

Сидни ни закара до сграда с табела „МОТЕЛ“. Очевидно,

що се отнасяше до имената, в този град бяха доста пестеливи

и се придържаха към същността. Нямаше да се изненадам, ако

всъщност се наричаше просто ГРАД. Докато прекосявахме пар-

кинга на мотела, с изненада установих колко ме болят краката.

Всъщност цялото тяло ме болеше и копнеех за сън. От начало-

то на това приключение беше изминал почти половин ден.

Сидни ни регистрира под фалшиви имена, а съненият слу-

жител на рецепцията не зададе никакви въпроси. Поехме по

коридор, който не беше съвсем мръсен, но не беше и място,

до което би се доближила някоя кралска особа. До една от

стените бе оставена количка с парцали и препарати за чисте-

не, сякаш някой се е отказал по средата на чистенето и я бе

зарязал там. Сидни спря внезапно пред вратата на една стая

и ни подаде ключа. Осъзнах, че тя се насочва към друга стая.

– Няма ли да сме заедно? – попитах.

– Хей, ако ви хванат, нямам никакво желание да съм близо

до вас – отвърна ми тя с усмивка. Освен това имах чувство-

то, че няма никакво желание да спи в една стая с „дяволски

създания на мрака“. – Но ще съм наблизо. Утре сутринта ще

поговорим.

Това ме накара да осъзная още нещо. Погледнах Дмитрий.

– Двамата ще сме в една стая?

Сидни сви рамене.

– Така по-добре ще се защитавате.

Тя ни остави с типичния си рязък маниер, а ние с Дмитрий

се спогледахме за кратко, преди да влезем в стаята. Както ос-

таналата част на мотела, и тя беше далеч от лукса, но ставаше.

Килимът бе износен, но цял. Оцених вялия напън за украса под

формата на една доста грозна картина, изобразяваща круши.

Малкият прозорец изглеждаше тъжен. Имаше само едно легло.

Дмитрий погледна към резето и веригата на вратата, после

се отпусна върху единствения стол в стаята. Беше дървен, с

права облегалка, но от държанието на Дмитрий можеше да се

каже, че е най-удобното нещо на света. Изражението му все

още беше бдително и напрегнато, но забелязах, че умората бе