Последна саможертва

– Зная – прекъсна ме Сидни. – Чух всичко. Всички алхими-

ци знаят за това. Вие двамата сте начело на списъка с най-из-

дирваните. – Опитваше се да говори делово, но не можеше да

скрие напълно смущението си. Имах чувството, че Дмитрий я

изнервя много повече от мен, което си беше напълно разбира-

емо, след като той изнервяше дори някои от нашите.

– Не съм го направила – настоях. Някак си за мен беше

важно тя да го знае.

– Би трябвало да хапнеш. Храната ти изстива – рече Сидни,

без да коментира твърдението ми. – Чакат ни още поне три

часа път, а никъде няма да спираме, с изключение да заредим

с бензин.

Усетих решителността в гласа ѝ, както и логиката. Тя не ис-

каше да говори повече. В пликчето открих две гигантски пор-

ции пържени картофки и три чийзбургера. Очевидно Сидни

ме познаваше достатъчно добре. Нужна ми беше цялата воля,

 69 

р и ш е л м и й д

за да не започна да пъхам картофките с две ръце в устата си.

Вместо това предложих единия сандвич на Дмитрий.

– Искаш ли един? Трябва да поддържаш силите си.

Той се поколеба няколко секунди, преди да го вземе. Стори

ми се, че го оглежда с някакво учудване. Изведнъж ми светна,

че след последните няколко месеца яденето на храна все още

беше нещо ново за него. Стригоите поддържат съществува-

нето си единствено с кръв. Дадох му и няколко картофчета,

а след това се посветих на унищожаването на останалите. Не

си дадох труд да предложа на Сидни. Тя беше всеизвестна с

липсата си на апетит, освен това предположих, че ако е била

гладна, сигурно е хапнала, докато ни е чакала.

– Мисля, че това е за теб – рече Дмитрий и ми подаде малка

раница. – Отворих я и открих вътре малко дрехи, както и ос-

новни тоалетни принадлежности. Два пъти проверих дрехите.

– Шорти, ризи и рокля. Не мога да се бия с тях. Нужни са

ми дънки. – Трябваше да призная, че роклята беше готина:

дълга, тънка лятна рокля с черни, бели и сиви шарки. Но мно-

го непрактична.

– Няма що, голяма благодарност – изсумтя Сидни. – Всич-

ко стана много бързо. Само това успях да купя.

Погледнах зад мен и видях, че Дмитрий отваря друга рани-

ца. Имаше основните дрехи също като мен и...

– Дъстър? – възкликнах, докато наблюдавах как изважда

дългото кожено палто. Значи за едни може, а за други – не! –

Успяла си да му купиш дъстър, а за мен не си могла да наме-

риш чифт дънки?

Гневът ми хич не я трогна.

– Ейб каза, че е важно. Освен това, ако всичко се развие по

план, ти изобщо няма да се биеш.

Това никак не ми хареса. Безопасно и отдалечено.

След като установих, че съм в компанията на най-тихите

спътници на света, заключих, че няма смисъл да очаквам ис-

тински разговор през следващите три часа. Реших, че всяко

зло е за добро, защото така можех да проверя какво става при

Лиса. Все още бях на тръни заради бягството си, за да пре-