Господарят на войната

— А ако предположим, че вие с Артур заедно нападнете Сердик догодина?

Аел поклати глава.

— Сердик пръсна твърде много злато сред моите старейшини. Те няма да искат да воюват срещу него, не и докато той им предлага Думнония като награда за тяхната вярност. Но ако Артур предаде Думнония на теб, а ти ми я дадеш на мен, тогава те няма да имат нужда от златото на Сердик. Предай това на Артур.

— Ще му го предам, кралю-господарю — отново кимнах аз, но си знаех, че каквито и да са доводите, Артур никога няма да приеме това предложение, защото иначе трябваше да наруши клетвата си пред Утър, с която бе обещал да предаде кралството на Мордред, а тази клетва определяше всички важни решения в живота на Артур. Всъщност бях толкова уверен, че Артур не би потъпкал клетвата си, че независимо от уверенията им пред Аел, се чудех дали изобщо да споменавам на Артур за предложението.

Пътеката ни изведе на една широка поляна, където чакаше моят кон и свита от няколко конници. В центъра на поляната имаше голям груб камък висок един човешки бой и макар по нищо да не приличаше на древните думнонски храмове от обработени каменни блокове, нито на плоските скални отломъци, върху които провъзгласявахме нашите крале, все пак беше ясно, че това е някакъв свещен камък, защото стоеше съвсем самотен сред обраслия в трева кръг и никой от сакските воини ни смееше да го доближи. Недалеч от камъка, забучен в пръстта, стърчеше един от техните свещени предмети — голям изчистен от кората ствол с грубо оформено лице. Аел ме поведе към голямата скала, но спря на известно разстояние от нея. Бръкна в кесията, която висеше на колана му, и извади малка кожена торбичка. Развърза я и взе нещо, което проблесна в дланта му. Той вдигна ръка към мен и аз видях мъничък златен пръстен с инкрустирано в него парченце ахат.

— Щях да го давам на майка ти, ала Утър я плени и аз не успях, но го запазих, както виждаш пазя го и до сега. Вземи го.

Взех пръстена. Беше проста провинциална изработка. Не беше римски, защото римските бижута бяха много изтънчени, не беше и сакски, защото те си падаха по тежките украшения. Сигурно бе направен от някой нещастен брит, посечен от саксите. Квадратното зелено камъче, дори не бе вградено както трябва и стоеше накриво, но въпреки това пръстенчето притежаваше странна крехка красота.

— Не успях да го дам на майка ти — повтори Аел, — а ако е надебеляла, както казваш, значи няма да може да го носи. Така че дай го на твоята поуиска принцеса. Чувам, че била добра жена, а?

— Така е, кралю-господарю.

— Дай й го — каза Аел — и й кажи, че ако нашите две страни стигнат до война, аз ще пощадя жената, която носи този пръстен, нея и цялото й семейство.

— Благодаря, кралю-господарю — отвърнах аз и прибрах малкия пръстен в кесията си.