Средиземноморският храст

Пит се изкачи мъчително до горната площадка на стълбището. Струя свеж въздух облъхна кожата му и издуха мириса на мухъл от лабиринта. Той погледна през металните правоъгълници на решетката и духът му се повдигна, като видя звезди да блещукат по тъмното небе. До този момент се бе чувствал като мъртвец в непрогледния лабиринт. Изпита чувството, че цяла вечност не е виждал външния свят. Хвана здраво решетката и я разтърси. Тя не помръдна. Забеляза, че катинарът на масивната решетъчна врата е бил заварен наскоро.

Огледа ширината между всички метални пръчки, за да види дали има някъде по-голям отвор. Третото пространство отляво му се стори най-широко — около 22 сантиметра. С мъка съблече дрехите си и ги промуши от другата страна на решетката. После размаза кръвта по потното си тяло и си пое дълбоко въздух, докато не почувства болка в белите дробове. След това промуши главата си между пръчките и се напъна да избута осемдесет и пет килограмовото си тяло навън от решетката. Ръждата от пръчките се отлюспваше и се забиваше в лепкавата му от кръвта кожа. Изпусна мъчителен стон от болка, когато гениталиите му се ожулиха в назъбения ръб на една от пръчките. Той отчаяно се оттласна от земята за последен напън и най-сетне тялото му излезе на свобода.

Пит притисна ръка в чатала си и стана, без да обръща внимание на острата болка. Не можеше да повярва на успеха си. Беше вън от лабиринта, но дали се намираше в безопасност? Очите му, привикнали на мрака, пробягаха набързо по заобикалящата го среда.

Сводестата решетка на лабиринта гледаше към входа на сцена на огромен амфитеатър. Масивната постройка отразяваше мъждукаща неземна светлина от белия блясък на звездите и луната, чийто съвършен диск се подаваше над тъмно планинско било. Архитектурата беше гръцка, но масивността на конструкцията издаваше римски стил. Театърът имаше кръгла сцена и близо четирийсет стръмни реда съединени седалки. Като се изключеха невидимите прелитания на нощните насекоми, амфитеатърът беше напълно пуст.