Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
— Можеш да се научиш.
— Ти каза, че не искаш да карам.
— Никога не съм казвал това. Тези думи бяха на майка ти.
От задната седалка не виждах лицето на мама. А не можех да се надвеся през облегалката.
— И какво мисли тя?
— Имаш предвид майка ти, фашистката?
— Да, същата — потвърдих.
Всички избухнахме в смях.
— Е, какво ще кажеш, Ари?
Татко звучеше като момче.
— Бих искал някоя от онези коли с хидравлично окачване.
Мама заяви без миг колебание:
— Само през трупа ми.
Изгубих контрол. Май се смях пет минути без прекъсване. Баща ми се присъедини към веселието.
— Добре — казах най-накрая. — Сериозно ли?
— Сериозно.
— Искам стар пикап.
Мама и татко се спогледаха.
— Можем да се справим — каза майка ми.
— Имам само два въпроса. Първо: защо ми взимате кола — понеже ви е криво, че съм инвалид ли?
Майка ми само това чакаше:
— Не. Ти ще си инвалид още три-четири седмици. После ще преминеш период на терапия. Ще се оправиш. И няма да си инвалид. Отново ще си станеш истински трън в задника.
Мама никога не ругаеше. Работата беше сериозна.
— Какъв е вторият ти въпрос?
— Кой от вас ще ме учи да шофирам?
Двамата отговориха едновременно:
— Аз.
Реших да ги оставя да се разберат.
Десет
Ненавиждах тясната и клаустрофобична атмосфера на къщата си. Веч ми създаваше усещането за дом. Чувствах се като нежелан гост. Никак не ми беше приятно постоянно да ме обслужват. Мразех това, че родителите ми са толкова търпеливи с мен. Това е истината. Не правеха нищо лошо. Просто се опитваха да ми помагат. Но аз ги мразех. Мразех и Данте.
Мразех и себе си, задето мразя тях. Ето го — моя собствен порочен кръг. Моята лична вселена на омразата.
Мислех си, че никога няма да свърши.
Че животът ми никога няма да стане по-добър. Но с новия ми гипс той наистина стана по-добър. Можех да си сгъвам коленете. Използвах Фидел още една седмица. После ми свалиха гипса на ръката и успявах да си служа с патериците. Помолих татко да прибере Фидел в мазето, за да не ми се налага да поглеждам тази глупава инвалидна количка никога повече.
Успях и да се изкъпя! Извадих дневника си и написах: ВЗЕХ СИ ДУШ! Всъщност бях почти щастлив. Аз, Ари, почти щастлив.
— Усмивката ти се е върнала — каза Данте.
— Усмивките са си такива. Идват и си отиват.
Ръката ме наболяваше. Физиотерапевтът ми предписа упражнения. Вижте ме, мога да си движа ръката. Вижте ме.
Един ден се събудих, отидох до банята и се взрях в огледалото. Кой си ти? Отидох в кухнята. Мама беше там, пиеше кафе и преглеждаше учебните си планове за новата учебна година.
— Бъдещето ли планираш, мамо?
— Обичам да съм подготвена.
Настаних се срещу нея.
— Ти си добър бойскаут в женски вариант.
— Мразиш това у мен, нали?
— Защо казваш това?
— Мразеше цялата онази работа със скаутите.
— Татко ме караше да ходя.
— Готов ли си да се върнеш на училище?
Погледнах краката си.
— Да. Ще нося къси панталони всеки ден.
Тя ми наля чаша кафе и разреса косата ми с пръсти.
— Искаш ли да се подстрижеш?
— Не. Харесва ми така.
Тя се усмихна.
— И на мен.
Пихме кафе заедно. Не говорихме много. Наблюдавах я как си преглежда папките. Утринната светлина винаги влизаше първо през кухнята. И мама изглеждаше млада. Стори ми се много красива. Беше красива. Завиждах ѝ. Винаги бе познавала себе си.
Исках да я попитам: мамо, кога ще узная кой съм? Но не го направих. Влязох с патериците в стаята си и извадих дневника. Напоследък избягвах да пиша в него. Страхувах се гневът ми да не се излее върху страниците. Нямах нужда от цялата тази ярост. Това бе различен вид болка. Болка, която не можех да понеса. Опитвах се да не мисля. Просто започнах да пиша:
Училището започва след пет дни. Третата година в гимназията. Предполагам, че ще трябва да ходя на училище с патерици. Всички ще ме забележат. Мамка му.
Виждам се как пътувам с пикап по пустинен път, наоколо няма никой друг. Слушам „Лос Лобос“. Виждам се как лежа в каросерията на пикапа и се взирам нагоре към всички звезди. Няма светлинно замърсяване.
Физиотерапията наближава. Докторът казва, че плуването ще е много полезно. То ще ме подсеща за Данте. Мамка му.
Когато се оправя, ще започна да вдигам тежести. Татко държи старите си тежести в мазето.
Данте заминава след седмица. Радвам се. Имам нужда да си отдъхна от него. Омръзна ми да идва всеки ден само защото има угризения. Не знам дали някога отново ще бъдем приятели.
Искам куче. Искам да го разхождам всеки ден.
Да ходя всеки ден? Влюбен съм в тази мисъл.
Не зная кой съм.