Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
— В момента боли ли те?
— Да.
— Взимаш ли нещо?
— Опитвам се да не взимам. Мразя начина, по който ме кара да се чувствам онова, което ми дават, по дяволите. — Натиснах бутона на леглото си, за да мога да се надигна до седнало положение. Искаше ми се да кажа: „Мразя това“, но не го направих. Идваше ми да запищя.
Данте ми подаде скицника.
Понечих да го отворя.
— Можеш да го разгледаш, след като си тръгна.
Явно съм го погледнал учудено.
— Ти имаш правила. Аз също имам.
Засмях се, беше ми приятно. Исках да се смея пак, и пак, и пак, докато от толкова смях се превърна в някой друг. Смехът ме накара да забравя странното и ужасно чувство в краката си. Макар и само за минута.
— Разкажи ми за хората в автобуса — помолих го аз.
Той се усмихна.
— В автобуса имаше един мъж, който ми разказа за извънземните в Розуел. Каза, че… — Не съм сигурен дали наистина слушах историята. Предполагам, че бе достатъчно да чувам само гласа на Данте. Все едно слушах песен. Постоянно се сещах за птицата със счупеното крило. Никой не ми каза какво е станало с нея. А не можех дори да попитам, защото щях да наруша собственото си правило: да не говоря за злополуката. Данте продължаваше да разказва историята за мъжа в автобуса и извънземните в Розуел — как някои избягали в Ел Пасо и планирали да превземат транспортната система.
Докато го гледах, в ума ми за секунда изникна една мисъл — че го мразя.
Той ми прочете няколко стихотворения. Предполагам, че бяха хубави. Не бях в подходящото настроение.
Когато той най-накрая си тръгна, се загледах в скицника му. Данте никога не бе позволявал на някого да погледне скиците му. А сега ги показваше на мен. На мен. Ари.
Знам, че го правеше само защото ми беше признателен.
Ненавиждах цялата тази благодарност.
Данте смяташе, че ми дължи нещо. Не исках това. Не и това.
Взех скицника му и го хвърлих.
Четири
Такъв ми бил късметът — майка ми тъкмо влизаше в стаята, когато скицникът на Данте се удари в стената.
— Имаш ли да ми кажеш нещо?
Поклатих глава.
Майка ми вдигна скицника. Седна. Канеше се да го отвори.
— Не прави това — казах.
— Какво?
— Не го гледай.
— Защо?
— Данте не обича хората да разглеждат скиците му.
— Само ти?
— Предполагам.
— Тогава защо го хвърли през стаята?
— Не знам.
— Знам, че не искаш да говориш за това, Ари, но мисля…
— Не искам да знам какво мислиш, мамо. Просто не искам да говоря.
— Не е добре за теб да задържаш всичко в себе си. Знам, че е тежко. А следващите два-три месеца ще бъдат много трудни. Да таиш в себе си, няма да ти помогне да оздравееш.
— Е, може би ще трябва да ме заведеш при някой психолог и да ме накараш да поговоря за трудностите си.
— Разпознавам сарказма, когато го чуя. И не мисля, че консултацията с психолог е чак толкова лоша идея.
— Двете с госпожа Кинтана да не сключвате задкулисни сделки?
— Умник си ти.
Завъртях очи.
— Ще сключа сделка с теб, мамо. — Кълна се, че почти можех да усетя вкуса на гнева върху езика си. — Разкажи за брат ми, а аз ще говоря за това, което чувствам.
Погледнах я. Изглеждаше изненадана и наранена. И ядосана.
— Брат ти няма нищо общо с цялата тази работа.
— Мислиш, че с татко сте единствените, които могат да държат нещата вътре в себе си? Татко държи в себе си цяла война. На мен също ми е позволено да тая разни неща.
— Едното няма нищо общо с другото.
— Не е вярно. Ти иди при психолог. Татко да отиде при психолог. И може би чак след това идва моят ред.
— Отивам за чаша кафе — заяви тя.
— Не бързай. — Затворих очи. Явно това щеше да е новият ми начин за справяне с каквото и да е. Едва ли можех да изхвърча гневно от стаята. Просто щях да затварям очи и да се изключвам за света.
Пет
Татко ме посещаваше всяка вечер.
Исках да си отиде.
Той се опитваше да говори с мен, но не се получаваше. През повечето време просто седеше там. Това ме влудяваше. Хрумна ми една идея.
— Данте остави две книги — казах. — Коя искаш да прочетеш? Аз ще прочета другата.
Той избра Война и мир.
Гроздовете на гнева ме устройваше.
Не беше толкова лошо: аз и татко, седнали в болнична стая. Четем. Краката ме сърбяха лудешки.
Понякога едвам дишах.
Четенето помагаше.
Знаех, че понякога татко ме изучава.
Попита ме дали още имам сънища.
— Да — казах. — Сега си търся краката.
— Ще ги намериш — каза той.
Мама никога повече не спомена разговора за брат ми. Преструваше, че той не се е състоял. Не бях сигурен какво да мисля за това. Хубавото бе, че не ме насилваше да говоря. Просто се въртеше наоколо, опитвайки се да се увери, че съм добре. Не бях добре. Кой, по дяволите, може да се чувства удобно с два гипсирани крака? Имах нужда от помощ за всичко. И ми бе втръснало от подлогата и да се разкарвам наоколо в инвалидна количка. Моят най-добър приятел — инвалидната количка. И най-добрата ми приятелка — мама. Побъркваше ме.