Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Правила ли? Още правила. Като „плачът — забранен“?

— Точно.

— Да не са ти спрели морфина?

— Да.

— Просто си в лошо настроение.

— Не става дума за настроението ми. А за правилата. Не знам какъв е проблемът. — Ти обичаш правилата.

— Мразя ги. Обичам главно да ги нарушавам.

— Не, Данте, обичаш да създаваш собствени правила. Харесваш ги, стига да са твои.

— О, значи сега ме анализираш, така ли?

— Виждаш ли, не е нужно да ходиш при психолог. Имаш мен.

— Ще кажа на мама.

— Предай ми реакцията ѝ. — Мисля, че и двамата се усмихвахме. — Виж, Данте, трябва да установим някои правила.

— Постоперативни правила?

— Можеш и така да ги наричаш, ако искаш.

— Е, добре, какви са те?

— Правило номер едно: няма да говорим за злополуката. Никога. Правило номер две: престани да ми благодариш. Правило номер три: вината за цялата тази история не е твоя. Правило номер четири: нека просто да караме нататък.

— Не съм сигурен, че правилата ми харесват, Ари.

— Отнеси въпроса към психолога си. Но това са правилата.

— Звучиш като луд.

— Не съм луд.

Данте беше наясно, че говоря сериозно.

— Съгласен — каза той. — Няма абсолютно никога да говорим за злополуката. Това е глупаво правило, но добре. И може ли просто да кажа „Съжалявам“ само още веднъж? Както и „благодаря“?

— Току-що го направи. Стига вече, става ли?

— Въртиш ли очи?

— Да.

— Добре, няма вече.

Онзи следобед той взе автобуса и дойде да ме види. Не изглеждаше добре. Престори се, че не му е мъчително да ме гледа, но не му се получи — никога не успяваше да скрие чувствата си.

— Не ме съжалявай — заявих. — Докторът каза, че костите ми ще заздравеят много хубаво.

— Много хубаво ли?

— Точно това каза. Дай ми осем до дванайсет седмици и отново ще съм си аз. Не че това е кой знае колко страхотно.

Данте се засмя. После ме погледна.

— Ще въведеш ли правило за забрана на смеха?

— Смехът винаги е хубаво нещо. Той върши работа.

— Хубаво — каза той. Седна и извади няколко книги от раницата си. — Донесох ти книги. Гроздовете на гнева и Война и мир.

— Страхотно — зарадвах се аз.

Той ме погледна:

— Можех да ти донеса още цветя.

— Мразя ги.

— Досетих се. — Той ми се ухили.

Загледах се в книгите.

— Адски са дълги — казах.

— Това е идеята.

— Предполагам, че имам време.

— Именно.

— Чел ли си ги?

— Естествено, че съм.

— Естествено, че си.

Той плъзна книгите на поставката до леглото ми.

Поклатих глава. Да. Време. Мамка му.

Той извади скицника си.

— Ще ме скицираш с гипса?

— Не. Помислих си, че би искал да погледнеш някои от скиците ми.

— Добре — казах.

— Не бързай да се вълнуваш.

— Не е това. Болката е на приливи и отливи.