Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
— Харесва ли ти?
— Да. Донякъде е трудна. Не думите, а това, за което се разправя. Предполагам, че мексиканците не са единствените бедни хора на света.
Погледнахме се. Не се усмихвахме наистина, а някак отвътре.
Сестрите ми се отбиха за вечеря. Племенниците и племенничките ми се подписаха на гипса ми. Говорихме и се смеехме — и всичко ми се струваше толкова нормално. Радвах се за мама и татко, защото ми се струва, че в къщата бе тъжно заради мен.
Когато сестрите ми си тръгнаха, помолих татко да седнем на верандата отпред.
Седнах върху Фидел. Мама и татко се разположиха върху външните люлеещи се столове.
Пихме кафе.
Те се държаха за ръце. Какво ли беше усещането? Обзалагам се, че понякога можеш да откриеш всички загадки на Вселената в нечия ръка.
Седем
Беше дъждовно лято. Всеки следобед облаците се събираха като ято врани и заваляваше дъжд. Влюбих се в гръмотевиците. Дочетох Гроздовете на гнева. После и Война и мир. Реших, че искам да прочета всички книги на Ърнест Хемингуей. А татко реши, че ще чете всичко, което и аз. Може би това бе нашият начин да разговаряме.
Данте се отбиваше всеки ден.
В повечето случаи той говореше, а аз слушах. Той реши, че трябва да ми чете на глас И изгрява слънце. Не исках да споря с него. Никога нямаше да надвия по упорство Данте Кинтана. Така че той всеки ден четеше по една глава от книгата. А после я обсъждахме.
— Тъжна книга — отбелязах.
— Да. Затова ти харесва.
— Да — съгласих се аз. — Точно така е.
Никога не ме попита как са ми се сторили скиците му. Радвах се. Бях сложил скицника му под леглото си и отказвах да го погледна. Струва ми се, че наказвах Данте. Той ми бе дал частица от себе си, която не бе давал на друг. А аз дори не я бях погледнал. Защо правех това?
Един ден той неочаквано ми съобщи, че най-сетне отишъл при психолог.
Надявах се, че няма да ми разкаже нищо за сеанса си. Не ми каза. Зарадвах се. После пък се ядосах, че нищо не ми сподели. Добре, значи бях мрачен. И непостоянен. Да, ето какъв бях.
Данте продължаваше да ме гледа.
— Какво?
— Ти ще отидеш ли?
— Къде?
— На сеанс при психолог, тъпчо.
— Не.
— Не?
Погледнах краката си.
Видях, че му се искаше пак да каже „съжалявам“. Но не го направи.
— Помогна — каза той. — Посещението при психолога. Не беше толкова лошо. Наистина помогна.
— Ще отидеш ли пак?
— Може би.
Кимнах.
— Говоренето не помага на всички.
Данте се усмихна:
— Не че точно ти знаеш.
Усмихнах се в отговор.
— Да. Не че точно аз знам.
Осем
Не знам как се случи, но една сутрин Данте се отби и реши, че именно той ще ме изкъпе с гъбата.
— Става ли? — попита.
— Ами… това е работа на мама — смотолевих.
— Тя каза, че няма проблем — рече той.
— Пита ли я?
-Да.
— О — казах. — И все пак, това наистина е нейна работа.
— Баща ти? Никога ли не те е къпал?
— Не.
— Не те е бръснал?
— Не. Не искам да го прави.
— Защо?
— Просто не искам.
Той замълча.
— Няма да ти причиня болка.
Вече ми причини. Това ми се искаше да кажа. Това бяха думите, които ми дойдоха наум, с които исках да го зашлевя. Думите бяха подли. Аз бях подъл.
— Позволи ми — каза той.
Вместо да му кажа да върви на майната си, се съгласих.
Бях се научил да се държа безучастно, когато майка ми ме къпеше и бръснеше. Затварях очи и си мислех за персонажите в книгата, която четях. Това някак ми помагаше да се справя.
Затворих очи.
Почувствах ръцете на Данте върху раменете си, топлата вода, сапуна, кесията за баня.
Ръцете на Данте бяха по-големи от тези на мама. И по-меки. Беше бавен, методичен, внимателен. Накара ме да се почувствам крехък и чуплив като порцелан.
Нито веднъж не отворих очи.
Не казахме и дума.
Чувствах ръцете му върху голите си гърди. Върху голия си гръб.
Позволих му да ме обръсне.
Когато свърши, отворих очи. По лицето му се стичаха сълзи. Очаквах го. Идваше ми да му се разкрещя. Да му кажа, че аз би трябвало да се разплача, не той.
Данте имаше особено изражение. Приличаше на ангел. Исках да го фрасна с юмрук в челюстта. Не можех да понасям собствената си жестокост.
Девет
Три седмици и два дни след злополуката отидох в лекарския кабинет за нов гипс и рентгенови снимки. Баща ми си взе свободен ден. По пътя към кабинета на лекаря татко се разприказва — което бе чудно.
— Трийсети август — каза той.
Добре, тогава беше рожденият ми ден.
— Помислих си, че може би ще искаш кола.
Кола. Мамка му.
— Хубаво — отвърнах. — Ама аз не шофирам.