Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
Предполагам, че Данте все пак ми липсваше — макар че упорито се стараех да не мисля за него. Проблемът е полагането на усилия да не мислиш за нещо бе, че започваш да мислиш за него още повече.
Данте.
По някаква причина се сетих за Илеана.
Седем
Всеки ден ставах много рано и изкуцуквах до пикапа си, който стоеше в гаража. Изкарвах го на заден ход на автомобилната алея. В един пикап има цяла вселена, която чака да бъде открита. Докато седях на шофьорското място, всичко ми се струваше възможно. Странни мигове на оптимизъм. Странно и прекрасно.
Да включвам радиото и просто да си седя там — моето разбиране за молитва.
Една сутрин мама излезе и ме снима.
— Къде смяташ да ходиш? — попита тя.
— На училище — казах.
— Не — отвърна тя. — Нямах това предвид. Когато за пръв път подкараш това нещо, къде ще отидеш с него?
— В пустинята — казах. Не ѝ споделих, че искам да изляза и да гледам звездите.
— Сам ли?
— Аха — рекох.
Знаех, че иска да ме попита дали си създавам нови приятелства в училище. Но не го направи. А после погледна гипса ми:
— Коя е Илеана?
— Едно момиче.
— Хубава ли е?
— Твърде хубава за мен, мамо.
— Елупчо.
— Да, глупчо.
Онази нощ сънувах лош сън. Карах пикапа надолу по една улица. Илеана седеше до мен. Хвърлих поглед към нея и ѝ се усмихнах. Не го видях — Данте, застанал насред пътя. Не можех да спра. Не можех да спра. Когато се събудих, бях подгизнал от пот.
На сутринта, докато седях в пикапа си и пиех кафе, мама излезе от къщата. Седна на стъпалата на верандата. Потупа стъпалото до себе си. Еледаше ме, докато слизах тромаво от пикапа си. Бе престанала да се суети около мен.
Седнах до нея на стъпалата.
— Другата седмица ще ти свалят гипса — каза тя.
Усмихнах се.
— Да.
— После — терапия — каза тя.
— После — уроци по кормуване — отвърнах аз.
— Баща ти очаква с нетърпение да те учи.
— Значи ти загуби жребия?
Тя се засмя.
— Бъди търпелив с него, става ли?
— Няма проблем, мамо. — Усещах, че иска да поговори с мен за нещо. Винаги се досещах.
— Липсва ли ти Данте?
Погледнах я.
— Не знам.
— Как може да не знаеш?
— Виж, мамо, това е, ами… Данте: той е същият като теб. Понякога се суети твърде много около мен.
Тя не отвърна.
— Харесва ми да съм сам, мамо. Знам, че не разбираш тази моя склонност, но ми харесва.
Тя кимна и май наистина слушаше.
— Тази нощ крещеше името му — каза тя.
— О — казах. — Беше просто сън.
— Лош ли?
-Да.
— Искаш ли да поговорим за това?
— Всъщност не.
Тя ме смушка по онзи начин: хайде де, угоди на майка си.
— Мамо? Ти имаш ли понякога лоши сънища?
— Не често.
— Не като мен и татко.
— Вие с баща ти… всеки от вас води своя лична война.
— Може и така да е. Мразя сънищата си. — Усещах, че мама ме слуша. Винаги беше на разположение. Мразех я за това. И я обичах. — Карах пикапа си и валеше дъжд. Не го видях да стои насред пътя. Не можах да спра. Не можах.
— Данте ли?
— Да.
Тя стисна ръката ми.
— Мамо, понякога ми се иска да пушех.
— Ще ти взема пикапа.
— Е, поне знам какво ще ми се случи, когато наруша правилата.
— Мислиш ли, че съм подла?
— Мисля, че си строга. Прекалено строга понякога.
— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш. — Стиснах патериците си. — Някой ден ще трябва да наруша някои от правилата ти, мамо.
— Знам — каза тя. — Гледай да го направиш зад гърба ми, става ли?
— Можеш да си сигурна, мамо.
Двамата седяхме там и се смеехме. Както правехме двамата с Данте.
— Съжалявам за лошите ти сънища, Ари.
— Татко чу ли?
— Да.
— Съжалявам.
— Не можеш да предотвратиш сънищата.
— Знам. Не го прегазих нарочно.
— Не си. Било е само сън.
Не ѝ казах, че не бях внимавал. Бях гледал момиче, когато трябваше да карам. И затова прегазих Данте. Не ѝ казах това.
Осем
Две писма от Данте в един ден. Бяха на леглото ми, когато се прибрах от училище. Никак не ми беше приятно, че мама знае за писмата. Глупаво. Защо се чувствах така? Лично пространство. Това беше. Човек нямаше лично пространство.
Драги Ари,
Е, добре, наистина може да се каже, че съм влюбен в Чикаго. Понякога се возя на бързия градски влак и си измислям истории за хората. Тук има повече чернокожи, отколкото в Ел Пасо. И това ми харесва. Има много ирландци, източноевропейци и разбира се, мексиканци. Те са навсякъде. Ние сме като врабчетата. Знаеш ли, все още не съм истински сигурен дали съм мексиканец. Не мисля, че съм. Какъв съм, Ари?
НЕ МИ ПОЗВОЛЯВАТ ДА ПЪТУВАМ С ГРАДСКИЯ ВЛАК ВЕЧЕР. ПОВТАРЯМ: НЕ МИ ПОЗВОЛЯВАТ.
Мама и татко все мислят, че ще ми се случи нещо лошо. Не знам дали бяха такива преди злополуката. Казах на татко: „Татко, в градски влак не може да ме прегази кола“. Той е доста либерален за повечето неща, но сега просто ми отправи онзи поглед: „Никакво пътуване с градския влак вечер“.