Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Мамо, постоянно кръжиш около мен. Ще ме накараш да кажа думата с „м“. Наистина ще ме принудиш.

— Не смей да изричаш тази дума пред мен.

— Кълна се, че ще го направя, мамо, ако не спреш.

— Каква е тази роля на нахакан тип, дето я играеш?

— Не е роля, мамо. Не участвам в пиеса. — Бях отчаян. — Мамо, краката ме болят, а когато не ме болят, ме сърбят. Спряха ми морфина…

— Което е хубаво — прекъсна ме тя.

— Да, o’кей, мамо. Не можем да допуснем един малък наркоман, дето търчи наоколо, нали така? — Сякаш можех да търча наоколо. — По дяволите. Мамо, просто искам да бъда сам. Това устройва ли те? Че искам да бъда сам?

— Добре — каза тя.

След този разговор тя вече спазваше правото ми на лично пространство.

Данте не дойде повече на свиждане. Обаждаше се два пъти на ден — просто да каже „здрасти“. Беше се разболял. Грип. Съчувствах му. Звучеше ужасно. Каза, че имал сънища. Споделих му, че и аз имам. Един ден той се обади и каза:

— Искам да ти кажа нещо, Ари.

— О’кей.

Но той не продължи.

— Какво? — попитах.

— Нищо — каза той. — Няма значение.

Вероятно имаше голямо значение.

— О’кей — повторих.

— Ще ми се да можехме отново да плуваме.

— И на мен — казах.

Радвах се, че се обади. Но се радвах и че не можеше да дойде да ме види. Не знам защо. По някаква причина си мислех: сега животът ми ще бъде различен. Постоянно си го повтарях. Питах се какво ли щеше да бъде да си изгубя краката. В известен смисъл ги бях изгубил. Не завинаги. Но за известно време.

Опитах се да използвам патерици. Просто нямаше да стане. Не че сестрите и мама не ме предупредиха. Но трябваше да се уверя сам. Бе напълно невъзможно, при положение че двата ми крака бяха напълно изпънати, а лявата ми ръка — в гипс.