Четирите цвята на магията

На Кел още му се виеше свят.

— Откъде изобщо си научила — попита той, — че Оливар е болен?

— Другият антари — обясни старицата и се озърна, сякаш се боеше да не би някой да ги чуе. — Холанд. Той ми донесе писмо.

Кел не бе в състояние да си представи Холанд да се принизи до контрабанда на каквото и да било между Лондоните, да не говорим за кореспонденция на простолюдието.

— Не искаше — добави жената. — Оливар му даде всичко, което имаше, за да купи доставката на писмото и дори така… — тя поднесе длан към шията си, сякаш да докосне огърлица и напипа само кожа, — … аз платих остатъка.

Кел се намръщи. Подобна постъпка му се струваше още по-неприсъща за Холанд. Не му изглеждаше чак алтруист, но младежът се съмняваше доколко белият антари е лаком за пари, а и въобще дали го е грижа за такъв тип заплащане. Но пък — всички си имат тайни и Холанд така добре пазеше своите, че Кел бе принуден да гадае познава ли изобщо нрава на другия пътешественик.

Старицата отново му подаде писмото.

— Нийк шуст — рече тя. Моля те, — мастър Кел.

Опита се да се съсредоточи и да помисли. Обеща на Рай… но това беше просто писмо. Пък и технически, според законите, постановени от троновете на всичките три Лондона, писмата представляваха нужно изключение от правилото да не се пренася нищо. Подразбираха се, разбира се, само писмата между самите кралски родове, но все пак…

— Ще ти платя в аванс — притисна го жената. — Няма нужда да се връщаш за приключване на сделката. Това е последното и единственото писмо. Моля те! — Тя порови в джоба си и извади малко, увито в плат пакетче и преди Кел да успее да се съгласи или откаже, бутна и плика, и отплатата в ръцете му. Тъканта на вързопчето докосна кожата му и странна тръпка го разтърси целия. Жената веднага заотстъпва.