Четирите цвята на магията

— Хубави кости.

— Хубава кръв.

— Магия за пиене.

— Живот за ядене.

— Влез у нас.

Кел се опита да се съсредоточи, ала все не успяваше да си събере мислите в главата. Смогнеше ли да сграбчи няколко, през ума му лъхваше вятър и ги разпиляваше, а него оставяше зашеметен и малко замаян. Опасност витаеше по периферията на сетивата му. Затвори очи, но всеки път, щом го стореше, виждаше кръвта на Холанд да тече в чашата и се насилваше да ги отвори и да се огледа.

Не си беше наумил да ходи в пивницата. Краката му сами го бяха отвели. Тялото му бе избрало маршрута. И ето, озова се втренчен в табелата над вратата на „Ожарен кокал“.

Макар да беше неизменна точка, пивницата в Белия Лондон нямаше същото излъчване като останалите. Привличаше го по същия начин, но въздухът ухаеше не само на пепел, а и на кръв и уличните павета студенееха под ботушите му. Пиеха топлината му. Неговата сила. Краката му се опитаха да го понесат напред, той обаче им нареди да спрат.

Иди си у дома, помисли си Кел.

Рай беше прав. Нищо хубаво не би излязло от тези сделки. Нищо достатъчно хубаво. Не си струваше. Събраните дреболии не му носеха покой. Просто глупава забава. И беше време да спре с нея.

Вкопчи се в тази мисъл, докато вадеше ножа от канията му и го поднасяше към предмишницата си.

— Това си ти — обади се глас иззад гърба му.

Кел се обърна и отпусна острието надолу покрай хълбока си.

Във входа на близката уличка стоеше жена с лице, скрито от качулката на простичко синьо наметало. Ако се намираха в който и да е от другите Лондони, синьото вероятно щеше да е сапфирено или морскосиньо. Тук бе просто възможно най-блед нюанс — все едно небето, гледано през дебели пластове облаци.

— Познавам ли те? — попита младежът, присвил очи в тъмното.

Тя поклати глава.

— Аз обаче те познавам, антари.

— Не, не ме познаваш — възрази той с прилична доза увереност.

— Знам с какво се занимаваш. Когато не си в двореца.

Кел поклати глава:

— Тази нощ няма да правя сделки.

— Моля те — отвърна старицата и той осъзна, че тя стиска плик. — Не искам да ми носиш нищо… — и му подаде писмото. — Искам само да го вземеш.

Кел смръщи вежди. Писмо? Световете бяха запечатани един от друг вече векове наред. На кого би могла да пише тя?

— На рода ми — обясни непознатата, прочела въпроса в очите му. — Преди време, когато Черният Лондон падна и портите се затвориха, останахме разделени. С течение на вековете семействата ни се постараха да поддържат връзка… но аз съм последната от тази страна. Освен мен, всички тук са мъртви, както са мъртви и всички отвъд, с изключение на един. Оливар. Той е единствената ми останала кръв и е от онази страна на вратата, и умира, а аз просто искам… — тя притисна писмото към гърдите си. — Единствено ние сме си останали.