Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
„За онова, което е било преди.“
Осма глава
Ернест често се занимаваше с музика заедно с Лана Райнер. Нерядко й разказваше за Фриц и неговата мансарда на бляновете. Веднъж, когато спомена за Елсбет, той долови, че артистката се заинтересува. Но не продължи и заговори на друга тема. И тогава върху устните й отново се появи загадъчната усмивка. Тя чувстваше у Ернест младостта и свежестта, които го отличаваха от кръга на нейните познати. Тя обичаше неговата своенравност и всичко, което бе още неясно изразено в него — обичаше в юношата бъдещия художник.
Ернест вървеше с радостно настроение по вечерните улици — той отиваше при Лана.
— Ах, вие ли сте, маестро — каза певицата, отваряйки вратата. — Моята камериерка е в отпуск и затова трябваше да ви отворя аз. Моля…
И тя го въведе вкъщи. Беше облечена в чудесна свободна дреха, подчертаваща красотата на нейното тяло.
Наред със стаята, в която те се занимаваха с музика, се намираше малка добре наредена стая — будоарът на певицата.
— Вие може да отидете в моя будоар — предложи тя и като си избра една разкошна роза, я забоде в косата си. При това широките й ръкави се свлякоха нагоре и оголиха безукорната чистота на линиите на нейната ръка и меката извивка на лакътя.
— А сега… заповядайте тук, ето ви възглавнички… — И тя го настани на дивана. — Ето чай, пасти, захар… — Тя се приближи до него и своеобразният остър аромат на нейния парфюм го лъхна. Той се почувства като замаян.
— Очите ви пак са странни — каза тя.
— В тях има разочарование…
— Разочарование?
— Да. Аз търся цел и опора, а намирам само призрачна измама.
— Не трябва толкова много да се вглъбяваме в себе си.
— И аз не искам това.
— Погледнете ме.
И той потопи влажните си сиви очи в тъмните влажни звезди на нейните очи.
Ернест би желал това да продължи вечно. Той се любуваше на нейните тънки бели ръце, вдъхваше техния аромат. Залязващото слънце хвърляше лъчите си през прозрачните дантелени завеси и изпълваше стаята с розово сияние.
Ернест сложи ръка на очите си — той забрави миналото, не мислеше за бъдещето. Прозвуча напевният глас на Лана:
— А сега ние ще помечтаем.
С бавни грациозни движения тя прибра масичката с чая. Ернест продължаваше да следи чудесната й фигура, обляна от златото на залеза.
— Аз обичам вечерната здрачевина — каза тя. — Всички линии и краски стават толкова смекчени. Здрачевината ни дава чудесни сънища…
— За какво са сънищата?
Тя стоеше с полузатворени очи.
— Нали ние сме само слаби хора… Животът и реалността — това е всичко. И все пак сънищата… — И едва чуто той добави: — Сънищата са прекрасни.
Сънищата…
И тя запя с чудесния си пълнозвучен глас ария от „Тристан и Изолда”
Ернест стана бавно от мястото си и като отдръпна портиерата, тръгна към рояла. С полузадушени акорди той я придружаваше; тя продължи да пее, после се приближи до рояла и постави върху пюпитъра ноти.
При това ръкавът й докосна неговото чело. Прониза го сладостно вълнение и напевен трепет пробягна в кръвта му. С безгранична печал звучаха акордите, напоени със страстно томление.
Сънища…
Ернест отпусна ръце върху коленете си. Наред с него стоеше Лана Райнер и го гледаше.
— Всичко в живота е сън, а действителността е печална и тъй бедна…
— Не, сънят е сън…
— А животът, Ернест Винтер? — разнесе се от здрачевината.
— Чудо, Лана Райнер.
Вечерен лъч се плъзна върху челото на Ернест.
— Вие вярвате ли в чудеса, Ернест Винтер?
— Да, Лана Райнер.
Нейните устни затрептяха. И лекият глас прошепна:
— Не искате ли да научите и мен на тази вяра? Тя не ви ли мами?
— Никога, Лана Райнер.
— Аз тъгувам, чакам някакво чудо, Ернест Винтер — продължи прекрасната жена до рояла.
— Чудо… то е дошло при мен… — каза Ернест и бавно, сякаш тласкан от невидима сила, коленичи до нозете й.
Тя го изгледа с бавен поглед и сложи бялата си ръка върху челото му.
— Здрачевина… — пошепна тя и бавно се упъти към креслото.
Ернест стана и я погледна с широко разтворени очи.
Тя стоеше в креслото; последните лъчи на догарящото слънце позлатяваха нейния стан, очите й бяха устремени към него.
Той се приближи до нея, сведе глава и скри лицето си в нейните колене.
Тя милваше косата му. Лицето му беше бледо, а зениците бяха потъмнели.
— Скъпи — прошепна тя и целуна очите му.