Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
През нощта Ернест заспа дълбоко. Не сънува нищо. На следното утро всичко му се стори като сън. Беше в странно настроение — в него се сливаха печал и радост. Опитвайки се да не мисли за нищо, той седна да работи. Лана Райнер бе тъй далечна, струваше му се чужда — той почти не си спомняше за нея. Мислеше за Елсбет, знаеше, че я обича много.
Изминаха няколко часа и той започна да гледа на преживяното с други очи. Неспокойно очакване изпълни сърцето му. Непрестанно изваждаше от портфейла си билета за ложата — този билет, който тя му подари, и гледайки го, се опитваше да се убеди, че всичко е наяве.
Ернест оправи грижливо тоалета си и след това се упъти с бавни крачки към театъра.
Минавайки по улиците, забеляза афиш от операта. Спря се и прочете: „Мадам Бътерфлай — Лана Райнер“. Край него се нижеха минувачи и те също обръщаха внимание на афиша.
— Райнер пее Бътерфлай — каза някакъв господин, — трябва да побързаме да си вземем билети.
— Хубава ли е? — запита неговият спътник.
— Много… — дочу Ернест. Горда усмивка заигра върху неговите устни. Лана Райнер. Вчера тя го целува. И минавайки край всеки стълб, той се спираше и четеше: „Мадам Бътерфлай — Лана Райнер”. Беше щастлив.
Ернест влезе в ложата в момента, когато прозвуча ударът на гонга.
Разнесоха се първите звуци на музиката на Пучини. Когато Лана излезе на сцената, той почувства как го обхваща безпределна радост: „Моята Лана — тя пее за мен!” Тя го забеляза! И едва му кимна с глава…
Ернест беше очарован. После, когато завесата падна и публиката започна неистово да изразява своя възторг, прониза го съзнанието за богатство — то беше като тъмно огнено вино.
Усмихвайки се презрително, той гледаше венците и кошниците, с цветя, които изпълваха сцената. Правете каквото искате, и все пак тя е с мен.
Ернест отиваше в операта всяка вечер. Лана го въведе в добро общество: посещаваха ред известни къщи, започнаха да го канят. И времето минаваше — той го отдаваше не на Лана и не на своята работа, а на обществото.
В една есенна вечер той отиде за Лана в театъра. Тази вечер представяха „Бохеми“ и той беше още под впечатлението на спектакъла. Помогна на Лана да седне в автомобила и я последва. Тясно притиснати един до друг, без да проронят нито дума, тръгнаха. Лана беше тази вечер много нежна и замислена. Когато автомобилът спря до нейния дом, тя прошепна на Ернест:
— Да отидем вкъщи!
Ернест я последва.
— Тази вечер освободих камериерката — прошепна тя, отваряйки вратата. — Майка й е болна.
Мракът, който царуваше по стълбата, разпали кръвта на Ернест и той почувства как сърцето му заби по-силно. Като се отдаде във властта на завладелия го порив, целуна сведената към ключалката Лана по ухото.
Тя се изправи и прошепна: „Ти…“ И в гласа й прозвуча лека заплаха.
Тя запали светлината в будоара и отиде в спалнята да се преоблече. Остави вратата полуотворена и разменяше с Ернест откъслечни думи. През отвора струеше рубиненочервена светлина, която замайваше Ернест. В него кипеше желанието, но той до болка сви юмруци, стисна зъби и се опитваше да се усмихне.
— Ето така, ето ме и мен — каза тя, връщайки се при него.
Вратата на спалнята беше полуотворена и Ернест видя червената светлина, струяща оттам, както и белотата на леглото.
Лана беше облякла широк пурпурен халат, над който лицето й се отделяше с изумителната си красота.
Беше събрала черните си коси в староелински възел и ги бе закрепила със златен кръг. Загърната в халата, тя се упъти бавно към Ернест. Върху устните й продължаваше да играе загадъчна усмивка.
Ернест забрави за времето и пространството — за него всичко стана примамлив сън, който бе погълнал околната действителност. Той виждаше пред себе си само червената светлина, белите възглавници, прекрасната жена и нейните усмихващи се устни.
— Скъпи мой… — прошепна тя.
— Лана… Единствена… Любима…
Така звучи в лятна нощ докосната струна на арфа.
— Любима…
— Скъпи мой… Аз те обичам… — достигна до него едва чуто.
— Любима… Ти… — И той скри лице в пурпурните гънки на дрехата й.
Тя запя едва чуто:
Продължи да пее, тържествено зазвучаха думите на Хабанер:
Ернест скочи, привлече я към себе си и я целуна. Той целуваше нейните очи, чистото чело, пламенните устни, проблясващото от белота тяло… Зашемети го чувствена вълна, блестенето на раменете й го опияняваше — тя простря оголените си ръце и като обви шията му, прошепна: