Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
С разбит глас тя попита:
— Всичко още ли е поправимо?
— Вие искате ли това? — запита той.
— Да — извика тя горещо и стисна ръце.
— В такъв случай всичко е поправимо! Вие можете да дебнете вътрешен покой и всичко се свежда да измените външните условия на вашия живот. Позволете ми да поискам да бъдете откровена с мен, за да мога след това да ви дам съвет.
Тя кимна с глава и като прекъсваше разказа си с ридания, му разкри историята си.
Била от добро семейство. Нейната гореща кръв и жажда към непознатото въстанали против строгостта в родителския дом. Случайно на курорта се запознала с богат прахосник — той й разказал за света и за прелестите на разкоша. Тя заминала с него и писала на своите родители да не я търсят. Започнала така. Първият, който, както тя предполагала, нямало да се ожени за нея, скоро й се наситил. Била отчаяна, но скоро се утешила — наоколо й имало други мъже. Така изминали две години.
— Неведнъж аз си спомнях моите момински сънища и тогава ми беше много мъчно. Търсех забрава във виното, веселието, в танца. Всичко би продължило така, ако не беше срещата с вас и Ернест. Не вярвах във възможността на възвръщането. Вие скъсахте измамната обвивка на това, което ме ослепяваше. И аз трябваше да дойда при вас.
— А вашите родители?
Устните й трепнаха.
— Дайте ми техния адрес.
— Вие искате?…
— Да.
— О… Ето го. — И ти бързо записа адреса върху неговия бележник.
— А сега да поговорим за друго.
— У вас е толкова спокойно. Съвсем не така, както другаде. Тук всичко е много по-просто, но затова пък по-уютно и по-красиво.
Като видя портрета на стената, тя попита:
— Коя е?
— Една девойка, която обичах много.
— И какво стана с нея?
— Умря.
Трикс се докосна до неговата безжизнено отпусната ръка и с нерешително движение я помилва.
Той запита:
— Познава ли ви някой в Оснабрюк?
— Не, там преживях само няколко дни.
Той кимна с глава. После показа няколко рисунки, даде й книги за четене и й разказа за своите млади приятели.
На тръгване тя нерешително попита:
— И какво съм длъжна… за това…
Той се усмихна.
— Вие сте длъжна да привикнете към новото, което ви заобикаля. Тогава повече не ще задавате този въпрос. Скоро ли ще дойдете при мен?
Тя го погледна и очите й се разтвориха широко.
— Нищо не съм длъжна? — прошепна тя. — С какво заслужих такова внимание?
— Аз виждам, че вие трябва да свикнете с нещо, което е съвсем естествено. Нали сме хора?
Когато тя си тръгна, Фриц постоя няколко мига, гледайки след нея. После взе парче тебешир и написа върху тъмната стена: „Жената е вечна загадка!” Късно привечер дойде Елсбет. Тя видя новия надпис и попита:
— Вуйчо Фриц, какво значи това?
— Дойде ми наум тази вечер.
И той й разказа за случилото се. Елсбет беше трогната.
— Тя не познава тук никого — каза Фриц — и никой тук не я познава. Помислих си дали ти не би сметнала за възможно да й помогнеш. Нищо не те ангажира.
— Вуйчо Фриц… Даже да не беше така… на драго сърце ще й помогна…
— Знаех, че ще решиш така.
— Знаеш ли, дойде ми наум чудесна мисъл. Тя сега преживява криза и не трябва да я оставяме насаме с нейните мисли. Тя трябва да се занимава с нещо. Но не с механически или физически труд — това би я угнетило повече. Трябва да намери в заниманието радост. Когато ми е тъжно, аз се старая да направя някому нещо приятно или изобщо да направя нещо добро и тогава се изпълвам от чуждата радост. И струва ми се, че знам какво трябва да се направи, за да й помогнем. Неотдавна помолих моята леля да отиде при старшата сестра в детската болница и да я попита не бих ли й била полезна там. Леля беше в болницата и нейната приятелка й казала, че ако аз искам да помогна сериозно на децата, а не да се забавлявам, тя на драго сърце ще ме допусне да работя. Зарадвах се много!.. Помисли, вуйчо Фриц, аз ще мога да се грижа за всички тези славни деца, нуждаещи се от грижи и ласки! Сега реших, нека и тя да дойде с мен! Уверена съм, че ще позволят и на двете ни да работим…
— Добре си намислила — каза Фриц. — Всъщност това е най-хубавото, което можем да измислим за нея. Утре ще й предложа.
— Моля те, вуйчо Фриц.
— И ти ли искаш да се грижиш за децата?
— Да. Разбира се. Но сега почети ми своите стихове.
Фриц отвори томчето и започна да чете с приглушен глас: