Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
— Частично?
— Да. Да бъде човек изцяло удовлетворен е невъзможно.
— Никога?
— Никога. Винаги нещо ще ви зове напред и по-далече.
— Но нали има върхове, след достигането на които повече не изпитваме влечение в далечината.
— Аз не съм достигнал тези върхове. И не зная за тяхното съществование.
— Вие сте още млад…
— Изпитал съм за годините си доста.
— И нищо ли не ви удовлетвори? Може би вашият разум е оставал неудовлетворен? Но нима всичко трябва да бъде проверено от разума?
— Може би от чувството?
— Да, от чувството — отговори тя и се усмихна.
— И най-висшето чувство…
— Това е …
— Любовта?
— Да.
— Любов — повтори насмешливо Ернест. — Аз имам един приятел, който казва, че любовта е съчетание на играта на въображението с удовлетвореното или засегнато самолюбие.
— Понякога в нея има покрай всичко това и много сметки — допълни, усмихвайки се, Лана. — И все пак… Вземете дори днешния ден. Здравият, жизнерадостен човек ще каже: Какъв чудесен ден! А друг, болен и измъчен, ще каже: Какъв мъчителен ден! — а денят е един и същ. Всичко зависи от това как го възприемаме. И така е с всичко. Какво би казал вашият приятел, ако станеше дума за чувствата?
Ернест почервеня.
— Бях неискрен, когато говорех с вас. Аз съм раздвоен. Част от мен е свързана с моята външност, с лекомислената ми натура, но с нея никога не се съгласява онова, което е вътре в мен, моето истинско аз.
Тя се усмихна.
— Ето такъв предпочитам да ви видя. Вие не трябва да говорите с тон, присъщ на толкова много други хора. Преситеността е отвратителна. А сега, ако желаете, изпратете ме вкъщи.
— Радвам се.
Ернест се почувства по-свободен — лъжливата срамежливост изчезна. Той си представяше тази жена съвсем иначе. Незабелязано те се заприказваха, но сега разговорът течеше така, сякаш бяха стари познати. Тя отгатна неговите мисли и каза:
— Ние сме стари познати благодарение на това че вие сте приятел на Фриц Шрам. Той е един от малкото хора, които аз наистина уважавам. Разкажете ми за него.
Ернест вървеше редом с прекрасната жена и чувстваше лека гордост, когато забелязваше, че тя почти всяка минута трябваше да отговаря на поздрави. Той й разказваше за Фриц, за мансардата на бляновете, за цветята и свещите, за младостта и пролетта.
Тя го слушаше внимателно.
— Какво правите вие сега?
— Занимавам се с композиции.
— Какво пишете?
— Написах неотдавна шест романса по текст от Фриц Шрам. Бих бил радостен да ги чуя, но нашите певци пеят толкова лошо, че предпочетох да се откажа… Ще зависи напълно от това как вие тълкувате думите ми.
— Така, значи вие пишете музика по текстове от Фриц Шрам?
— Аз имам редица романси.
— Това е чудесно. В такъв случай аз ви моли да дойдете утре при мен в пет часа на чай. Ще се съберат неколцина познати.
Ернест поблагодари радостно.
Тя му протегна приветливо ръка. Той се докосна до пръстите й и се сбогува.
„Ето каква е прекрасната Лана Райнер“ — мислеше той, като се връщаше вкъщи.
Лана Райнер заемаше елегантна квартира, наредена с вкус и разкош, свойствен за светска жена. В приемната камериерката сервираше безшумно чая.
Ернест стоеше срещу Лана. Тя носеше матовожълта дреха с открити ръкави. Дрехата й отиваше много.
— Помолих ви да дойдете малко по-рано от часа, когато гостите идват — каза тя, — защото исках да поговоря с вас спокойно. Донесохте ли вашите романси?
Ернест й ги подаде. Тя взе нотите и попита:
— Кога искате да ги прегледате с мен?
— В най-удобно за вас време.
— В такъв случай в петък — пет часа. Но едновременно ще пробваме с вас и някои оперни арии. Съгласен ли сте?
— Ще се радвам много на възможността да бъда ваш акомпаньор.
— Прекрасно! Нашият оперен акомпаньор е ужасен. Ще разуча една партия с вас. Но това не ще ли ви отнеме твърде много време?
— За мен няма да е без полза.
— В такъв случай — усмихвайки се приветливо, му протегна ръка тя — ще поработим заедно. Но при едно условие: ще бъдем честни по отношение един на друг и ще си казваме само истината.
— Съгласен.
Камериерката съобщи за пристигането на гости.
— Поканете ги.
Влязоха двама мъже. Единият от тях беше висок, косата му лъщеше и на окото му стърчеше монокъл. Вторият бе по-млад, но около устата му бяха легнали резки гънки. Лана ги представи на Ернест — граф Ниберг, лейтенант Харм.
Новодошлите се осведомиха за здравето на Лана и се разсипаха от комплименти.
Камериерката съобщи за пристигането на нови гости.