Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
— Любими…
После тя зашепна несвързани, изпълнени от любов думи, косите й се разплетоха и като поток се спуснаха по ръцете й. Той се притисна към тях и ги покри с бурни целувки. Устните й се разтвориха, в очите й засвети неутолена жажда, от гърдите й се изтръгна въздишка и тя се отпусна върху кожата от бяла мечка, постлана до дивана.
Ернест усещаше нетърпима горещина; всичките му помисли се сляха в едно: той бе щастлив и приказно богат, той беше властелин, бог…
Пурпурната тъкан на халата откри моминската закръглена гръд, прикрита от прозрачната розова паяжина на бельото.
Очите на Ернест заплуваха в розова мъгла — сякаш през дим той виждаше пред себе си загадъчната усмивка на червените устни… усмивка, изтъкана от греховност, печал и страстно томление…
И дочу нейния глас, неверен и далечен, като глас от морето. Тя шепнеше:
— Любими…
Той се спусна към нея, коленичи до нейните нозе и след това, като я вдигна на ръце, я понесе в спалнята, към червената светлина и ослепителната белота на леглото.
Девета глава
Фриц отново стоеше пред огледалото. В последно време кашлицата му се беше усилила и нощем потенето го измъчваше. И все пак, без да гледа на приближаването на зимата, той реши да замине за Рощок, при родителите на Трикс.
Той им писа и получи отговор от тях. Старият Берген пишеше в сдържан, но приветлив тон, че ще бъде след няколко седмици в Оснабрюк и ще направи всичко необходимо.
Но не това желаеше Фриц — той знаеше, че външните форми на внимание няма да спасят Трикс. И затова реши да замине за Рощок и лично да се заеме. Тръгна в една мъглива ноемврийска утрин, като предварително се опита да вдъхне на нещастната жена малко смелост.
Елсбет и Трикс се сприятелиха. Елсбет беше прекалено заета. Тя работеше усилено в детската болница и двете станаха полека опора за старшата сестра. Мълчаливата доброта на Елсбет бе в очите на малките като ореол на святост и децата я награждаваха с трогателно обожание.
В последните месеци Елсбет стана по-женствена. Детинското у нея изчезна — тя стана жена. Веднъж Фриц заяви: „Тя отива по своя път така уверено, че би могла да върви със затворени очи.“ Фрид и Паула, както и по-преди, се спречкваха и се дразнеха. У Фрид започна да се забелязва леко влечение към Елсбет. Но той не знаеше как да намери пътя към нейното сърце. Те много си приличаха — изглеждаха като брат и сестра. Паула ставаше все по-разсеяна — неведнъж я заварваха в мансардата пред портрета на Ернест.
Първата моминска болка…
Изминаха няколко дни и Фриц се завърна от път. Със затаено дихание Трикс се приближи към него.
— Вуйчо Фриц — каза тя, като не се решаваше да, го погледне.
— Всичко е наред, Трикс — отговори той.
— О… — И тя заплака.
— Не плачи, Трикс.
— Аз не плача… Това са радостни сълзи… Най-сетне… отново ще почувствам почва под краката си.
После тя се успокои малко:
— Как са вкъщи? Как е мама?
— Тя е застаряла, дете мое. Поздравява те и те очаква.
Трикс, не вярвайки, извика:
— Нима това е истина?
— Да.
— О, мамо… колко добра си ти… а аз…
Фриц почувства, че очите му се навлажняват от сълзи.
— Вуйчо Фриц, на това е способна само майката…
— Да… Само майката. Майката е всеопрощение и жертва.
— А как се държа татко?
— В началото той беше студен и не искаше да чуе нищо. Опитваше се да носи в мое присъствие маска. Възможно е да е искал да се скрие от самия себе си. Той каза, че не иска да знае за теб и че решението му е непоколебимо. Оставаше непреклонен или по-право изглеждаше такъв. И тогава аз заговорих за неговата вина. Той е виновен за това, че не се е опитал да те разбере и е съдил за теб от своя гледна точка, а с това е съдействал за твоето падение. Малко е да обичаме своите деца, трябва да умеем да проявим тази любов. Децата са много нежни растения — те се нуждаят от светлина и ако им откажат слънчева ласка, те увяхват, скланят главите си към земята. Говорих му за много неща и той се разколеба. След това се реши. Но все още се съмняваше… Той предполагаше, че твоята лоша репутация ще навреди на сестрите ти. Аз го успокоих, като му казах, че никой не знае нищо за теб и че ти си останала чиста и непорочна. Най-сетне той се предаде. „Кажете й — каза той, — че тези две години изобщо не са съществували.“ И твоите сестри бяха много радостни, че ти най-сетне, след двегодишно пребиваване в пансиона, отново ще се завърнеш в семейството. Ти си живяла в пансион… Така се говори в целия Рощок… И то е достатъчно.