Мансардата на бляновете

Тя го погледна печално. В очите й блеснаха сълзи:

— Толкова го обичам… — прошепна тя.

— Той ще се върне при теб. Любовта е жертва. Често наричат егоизма любов. Само този, който може да се отрече от себе си доброволно в името на любимия човек, само той люби.

— Аз не съм способна на това.

— А ако по такъв начин би му причинила болка?…

— Болка?… — прошепна тя. — Не… не искам… по-добре… ще се откажа… — И тя закри с ръце лицето си… — Но това е толкова тежко… Толкова тежко.

— Ти му принадлежиш и той ти принадлежи — продължи тихо Фриц. — Знам това. Ти също знаеш, че му принадлежиш, но той не си дава сметка, че е твой. Но повярвай ми, той принадлежи на теб. Неговата душа принадлежи на теб.

Тя го погледна печално.

— Ти приличаш, Елсбет, на рядко растение. Ти се разтваряш пред слънцето само веднъж, за да не се разкриеш повече никога. Такова е твоето сърце — ти обичаш само веднъж, за да не обичаш повече никога.

— И ти обичаш Ернест?

— Да…

Настъпи мълчание. Лампата хвърляше върху косата на Елсбет златисти отблясъци.

— Миньон — прошепна замислено Фриц. — Елсбет, ти знаеш, че в живота има странни пътища. Денят и нощта се сменят един друг. Ще се сменят те и у Ернест.

— Той ми пише толкова рядко.

— Ти достатъчно ли си силна, за да изслушаш истината?

Тя кимна с глава.

— Сега в Лайпциг гостува една певица, която е идвала и тук…

— И той… обича ли я?

— Не… той обича теб… Но е пленен от нея… писа ми писмо… и аз ще ти го дам да го прочетеш.

Тя прочете писмото.

— Така си и мислех.

— Не исках да ти показвам писмото, за да не ти причиня болка. И сега ти съобщих за него само за да ти дам възможност да разбереш, че тук е замесено нещо друго. Той е в плен на чувствеността. За Ернест това е мислимо. При своето самолюбие той трябва да задоволи честолюбието си. Но ще настъпи миг, когато ще се пробуди и тогава сам няма да може да разбере как се е решил на това. Ще се пробуди. В противен случай остава тежка рана. Не трябва да се бърза: тук насилието не помага. Ще можеш ли да почакаш, Елсбет?

— Да. Ще мога.

— От твоя страна би било погрешно, ако се вслушаш в оскърбеното самолюбие и побързаш да се отвърнеш от него. Да предоставим това на хората, за които любовта е само позната игра. Сега той се нуждае от теб много повече, отколкото когато и да било. Искаш ли да го напуснеш?

— Ти знаеш натурата на Ернест, натура фаустовска, знаеш неговите съмнения и непрестанна борба със самия себе си. И пътят, на който той е стъпил, е един от стадиите на борбата. И той не ще се успокои, докато отново не намери потребния път, а пътят е към теб. Ти вярваш ли в това?

— Да. Сега наново вярвам. Аз знаех и по-рано, но тогава ми беше тъй тежко. Но сега всичко е наред.

— Лека нощ, Елсбет.

— Лека нощ, Фриц.

И той я изпрати до стълбата.