Мансардата на бляновете

— Време е да се простим — каза Фрид с престорено суров глас.

— Трикс ще остане още малко тук — каза Фриц.

— Аз ще дойда на гарата — забеляза Елсбет, като целуваше Трикс.

Те си отидоха и Фриц остана с Трикс. Той загаси лампата и запали свещите пред портрета. После взе три чаши и ги напълни с вино. Той приближи една от чашите към портрета.

Втората подаде на Трикс. Тя вдигна просълзените си очи и го погледна.

— Ти отиваш в нов живот, Трикс. Това винаги е съпроводено със страх и надежди. Ако някога ти стане тежко и на сърцето ти легне печал — спомни си за мансардата на бляновете. Нека разкаянието не те измъчва — ти намери своя път. Върви по него и не се оглеждай. Запомни мансардата, нека тя бъде твоята пътеводна светлинка… Ти си длъжна да се научиш да обичаш… в любовта се крие тайната и смисълът на живота на жената. Прощавай, Трикс.

И той докосна челото й.

Тя зарида. Неочаквано риданията й се пресякоха и тя каза с хълцащ глас:

— Вуйчо Фриц, в живота ми отново нахлу светлина. Преди да те напусна, аз бих желала да се простя с това, което внесе в моя живот красота. Фриц, приеми от мен единствения подарък, който може да даде едно момиче от улицата. Позволи ми да прекарам тази нощ при теб! — И като се притисна към него, тя скри лицето си в гърдите му.

Фриц беше трогнат. Тя предполагаше, че й предстои да встъпи в живот, пълен с ограничения, и искаше да се прости с всичко, което е било по-рано в нейния живот.

— Дете — каза той меко, — тебе те очаква не живот, пълен с ограничения и отказ от всичко — очаква те живот, пълен с неизмеримо вътрешно щастие… Ти не трябва да се прощаваш с живота, ти си длъжна да го започнеш. Твоите чувства ще се слеят в теб хармонично и като пълноводна река ще потекат към морския простор. На теб ти е съдено още да принесеш някому щастие, защото в теб са останали много съкровени богатства.

— Аз… ще принеса някому… щастие?

— Да, дете мое, и ще бъдеш щастлива.

— Това… истина ли е?

— Да.

— О… Сега ще ми е леко да си отида… Ако ти бе дошъл с мен… Ще ми позволиш ли да ти пиша?

— Разбира се. И аз ще ти отговоря. Ако ти потрябвам, пиши ми и аз веднага ще дойда при теб.

— Довиждане… довиждане, скъпи приятелю мой…

И тя му поднесе своите червени устни.

— Прощавай, Трикс.

Тя се спря на прага и отново го погледна. Портретът на стената, свещите… маската на Бетховен… прозорецът… и главата на Фриц, глава на Христос… озарена от мек ореол… И сдържайки своите ридания, избяга на улицата.