Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
Влязоха две дами, съпроводени от кавалерите си. Едната от дамите, с пенсне на носа, тържествено заяви:
— Господа, настъпва времето за владичество на жената.
— Прелестно — простена лейтенантът.
— Как? Прелестно? — учуди се пълната дама.
— Разбира се. Ролите на половете ще се разменят и на вас ще предстои да ни завладявате.
— Долу мъжете! — провъзгласи решително сторонницата на женската еманципация. — Достатъчно е робувала жената!
— Но на мен ми се струва, че досега жената се е чувствала прекрасно в това робско състояние.
— Позволете ми да се доизкажа, господин графе. Жената трябва да бъде равноправна с мъжа.
— Това е невъзможно — заяви Ернест. — Разликата между мъжа и жената е много голяма. Законите са истински по отношение на триъгълника, но по отношение на кръга те губят своя смисъл.
— Това различие е плод на ваша измислица. В какво се състои то?
— Действията на жената са предизвикани от нейните чувства, постъпките на мъжа се крият в разсъдъка — отговори графът.
— Мъжът е способен да бъде обективен, за жената това е съвършено немислимо — заяви лейтенантът.
— Аз намирам, че приравняването в правата би било ужасно — заяви директорът на операта. — Аз чувствам отвращение към агитаторките в рокли. Къщовницата ми е по-мила.
— Как не, вие искате отново да ни затворите в кухнята и детската стая! — отвърна сърдито пълната дама. — О, тези тирани!
— Какво ще кажете вие, господин Винтер? — попита Лана, която следеше спора усмихната.
— 3а това много се говоря, но невинаги думите съвпадат с мислите. Жената трябва да си остане женствена.
— А вашето мнение, госпожице Шрант?
— Аз наистина не зная… но струва ми се, че мъжете, без да се гледа на всичките техни недостатъци, са много мили.
— Браво! — извика лейтенантът.
— А сега достатъчно сме спорили, да преминем на по-мирни теми — каза Лана.
— Да живеят жените! — извика лейтенантът.
Гостите продължиха да беседват оживено, а после се обърнаха към Лана с молба да попее.
Ернест се упъти към рояла.
Нещо прониза тялото му. Той удари по клавишите и звуковете на чаровния глас изпълниха салона. Лана Райнер пееше „Хабанерата“.
Като се завръщаше вкъщи, Ернест почувства, че отново е намерил покой.
Написа дълго писмо до Фриц и Елсбет. Успокои се. Те са приятели… И все пак в съня си той отново видя загадъчната усмивка, изтъкана от греховност… печал и любовно томление…
Седма глава
Здрачевината отново проникна в ателието. Фриц остави четката и палитрата настрана и внимателно изгледа своята работа. След това отиде в мансардата на бляновете, натъпка лулата си и взе писмото на Ернест. Ернест му разказваше за срещата си с Лана Райнер. Той се замисли. Ще се окаже ли Ернест достатъчно силен? Знаеше, че ще настъпи ден, в който Ернест ще се завърне отново при Елсбет — Ернест имаше гореща кръв и буен темперамент.
Трябваше да им помогне. Фриц се огледа загрижен в огледалото. Беше отслабнал и побледнял. Напоследък пристъпите на задух бяха зачестили, също потенето нощем и сухата кашлица. Неведнъж Фриц бе мислил за смъртта и знаеше, че не изпитва страх пред нея. Но сега… не искаше да умира.
Не… искаше да преживее поне още една пролет и не заради себе си, макар възраждането на природата да носеше обновление и в неговата душа, а заради децата, както казваше той.
Можеше да им бъде още потребен. При мисълта за това, че е още потребен на някого в света, изпитваше радостно чувство.
На вратата се почука.
Той реши, че е Елсбет и извика:
— Влез!
Влезе млада дама в черна копринена дреха с голямо деколте. Фриц си спомни… Тази жена бе срещнал в деня, когато пристигна Ернест… в кафенето.
— Добър вечер, госпожице Берген.
— Добър вечер — смущавайки се донякъде, отвърна тя. — Вашият приятел ми даде адреса…
— Аз знам и се радвам, че сте дошли при мен. Тази вечер ми беше свободна и аз не знаех с какво да я запълня. И сега имам тази неочаквана възможност. Моля ви, седнете — ето, в креслото.
— Колко е хубаво у вас!
— Ернест кръсти моята стая мансардата на бляновете.
— Това е вярно. И винаги ли живеете тук?
В отговор на този наивен въпрос Фриц се усмихна.
— Да…
— И никога в хотел или някъде на друго място?
— Не.
— И изцяло сте предоставен на себе си, свободен сте?
— Да.
— О, колко трябва да ви е добре!
— Това щастие е достъпно за всеки човек.
Тя поклати кокетливо глава.
— Да… за мъжете. Но не за нас… жените… — И като взе от кошничката, която Фриц й поднесе, един плод, тя впи острите си бели зъби в него.