Плашилото и армията на крадците
- Автор: Рейли Мэтью
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Плашилото и армията на крадците». Краткое содержание книги:
БАЗАТА
На свръхсекретен обект, известен като остров Дракон, забравена реликва от Студената война крие оръжие с ужасяваща мощ, което току-що е било събудено отново…
АРМИЯ УБИЙЦИ
Остров Дракон е овладян от брутална терористична организация, наричаща себе си Армията на крадците. Съдбата на планетата виси на косъм, а наблизо няма щурмови екип, който да стигне навреме и да не допусне задействането на оръжието.
ЕДИН МАЛЪК ЕКИП
Единствената надежда за света е изпитателен екип сред ледовете на Арктика, воден от капитан от Морската пехота на име Скофийлд, с позивна ПЛАШИЛОТО. Те не са щурмова група, а само шепа морски пехотинци и цивилни. Нямат необходимите средства за атакуване на укрепен остров, попаднал в ръцете на свирепа армия. Но Плашилото въпреки това ще ги поведе, защото някой трябва да го направи.
— А ние сме само десет — тъжно отбеляза Марио. — Ама че шибан късмет…
— Хей, аз се равнявам на десет — обади се Майка.
— А аз — на двайсет — добави Баба.
— Отрядът на Айрънбарк каза, че са се изправили срещу сто души, които ги причаквали в пристанището за подводници — отчаяно каза Марио. — Вижте какво се случи с тях, а те бяха тюлени!
Скофийлд си погледна часовника. Беше 9:35 сутринта.
— Още разполагаме с час и двайсет и пет минути.
Марио се изправи.
— Не чувате ли? Дори да разполагахме с петдесет напълно обучени мъже, не бихме могли да завладеем този остров и за цяла седмица. Вижте ни само — заврени в някаква воняща дупка без никакъв изход. Само да решат да пратят някого след нас, играта приключва. Това вече официално се превърна в самоубийствена мисия.
Скофийлд го изгледа твърдо, но не каза нищо. Честно казано, младият морски пехотинец беше абсолютно прав.
Докато Скофийлд и останалите преценяваха положението си в дока, атакувалият ги В-22 „Оспрей“ летеше на юг към остров Дракон.
Машината се плъзна над трите малки островчета северно от Дракон, след което бързо се издигна над отвесните скали на северната страна, които образуваха U-образен залив около най-близкото островче. Натрупалият се през зимата лед се беше разтопил доста на това място и заливът беше свободен, изпъстрен тук-там с плаващи ледове с размерите на автомобил.
Оспреят прелетя над стария терминал на лифта, който свързваше островчето с Дракон. След това пред пилота, известен като Риба чук, се разкри изумителна гледка.
От лявата му страна се издигаха двата колосални комина, бълващи трептящата ТЕБ смес към небето. Тази сутрин някой беше изписал огромно А в кръг върху единия, знака на Армията на крадците, като един вид „майната ви“ на всички шпионски спътници, които несъмнено наблюдаваха острова.
Точно пред оспрея се извисяваше главната кула — огромна триетажна постройка с формата на диск, кацнал върху шейсетметров бетонен стълб. Цялата структура бе разположена в кръгла бетонна яма и до нея можеше да се стигне единствено по един от двата вдигани и спускани с кранове моста от двете страни на ямата. От дългата стрела на всеки кран висеше мост, по който можеше да се преодолее пропастта между ръба и диска.
На върха на самия диск имаше вертолетна площадка, две високи заострени кули и голям стъклен купол, в който се намираше командният център на комплекса.
От основата на грамадния стълб до върха на най-високата антена на по-високата кула цялата структура бе най-малко 120 метра и в сравнение с нея приближаващият оспрей изглеждаше като миниатюрна играчка; многобройните бойци от Армията на крадците, разположени в различните наблюдателни кули и караулни помещения, приличаха на мравки.
Риба чук изведе оспрея над площадката, кацна плавно и влезе в командния център, следван от четиричленния си екипаж.
Риба чук и хората му застанаха пред водача си.
Прозрачният стъклен купол, покриващ командния център, беше с диаметър около двайсет метра. Под него се намираха няколко нива конзоли, компютри и свързочни постове, подредени около повдигната платформа, от която командирът можеше да гледа във всички посоки.
В командирското кресло седеше лидерът на Армията на крадците.
Вече не носеше слънчевите очила и очите му се виждаха. Бяха доста изнервящи — светлосиви очи, които рядко мигаха. Обезцветената стопена от киселина кожа на лявата му буза и гърлото също се виждаше, както и множеството оръжия в кобури по бедрата, под мишниците и на гърба. По врата му се спускаха татуировки, сред които изображение на руски товарен кораб, груб надпис МП-САЩ и жилищен блок, върху който се различаваше името МОСКВА.
За своите подчинени той нямаше друго име, освен Господаря на анархията, генерал на Армията на крадците. Обръщаха се към него с „милорд“, „господарю“ или „сър“.
Беше от бялата раса, но със силно загоряла кожа. Никой не знаеше откъде е.
Говореше английски с американски акцент, но владееше перфектно и руски, испански и фарси.
Всеки от Армията на крадците бе вербуван от него в един или друг момент. Никой не знаеше как е събрал вътрешния си кръг — Господаря на анархията и неговата банда от петима, които се познаваха отпреди да създадат армията си — четиримата старши офицери с убийствените прякори на акули — Риба чук, Скитника, Белоносия и Мако; както, разбира се, и Тифон.