Зимата на света [bg]

Автор: Фоллетт Кен
Серия: ХХ век #2
Год: 2013
Язык: болгарский
Год: Артлайн Студиос
ISBN: 978-954-2908-50-0
Переводчик: Борис Шопов
Жанр: Историческая проза

Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:

„Крахът на титаните“ — първата книга от изключителния исторически епос на Кен Фолет, трилогията „XX век“ — се превърна в световна сензация. За нея „Ю Ес Ей Тудей“ писа „завладяваща и очарователна книга, която ще ви погълне за дни или дори за седмици“, а в литературната рубрика на „Ню Йорк Таймс“ я определиха като „разказ, който грабва и остава четивен до края“. Според „Уошингтън Поуст“ „Ако следващите два тома са също толкова живи и увлекателни като първия, то чакането ще си струва“. „Зимата на света“ започва там, където завърши „Крахът на титаните“ — петте семейства в Америка, Германия, Русия, Англия и Уелс навлизат в епоха на огромни обществени, политически и стопански сътресения. Разказът проследява началото на Третия Райх, испанската Гражданска война, великата драма на Втората световна война и създаването на американската и съветската атомни бомби. Карла фон Улрих, чийто баща е германец, а майка й е англичанка, вижда как нацистката вълна поглъща живота й. И се решава на постъпка, която изисква голяма храброст и носи голяма мъка… В Америка братята Уди и Чък Дюър, всеки със своята тайна, поемат по различни пътища към великите събития. Единият е във Вашингтон, а другият — в кървавите джунгли на тихоокеанските острови… Английският студент Лойд Уилямс преживява ужасите на испанската Гражданска война, за да открие, че трябва да се бори срещу комунизма така твърдо, както и срещу фашизма… Американката Дейзи Пешкова е амбицирана да стане част от висшето общество и се вълнува само от популярността си и от това да се издигне, докато войната не преобръща всичко за нея. И то не веднъж, а два пъти… В Съветския съюз братовчедът на Дейзи, Володя Пешков, гради кариера във военното разузнаване. Той ще повлияе не само върху тази, но и върху бъдещата война. Съдбите на тези и на много други герои се преплитат. Преживяното от тях осветлява катаклизмите на двадесетия век. От аристократичните салони до кръвта и дима на бойното поле, читателят следва сложната драма на техния живот. Както във всички книги на Кен Фолет, и тук историческият фон е отлично проучен и представен, действията са бързи, образите са нюансирани и наситено изобразени. Със страстта и умението на истинския майстор, Фолет ни отвежда в свят, който мислим, че познаваме, ала вече никога няма да ни изглежда същият. Кен Фолет изгря в литературата с „Иглата“, роман, който спечели много награди и се превърна в бестселър в цял свят. След още няколко успешни трилъра, Фолет изненада всички с „Устоите на земята“ и дългоочакваното му продължение „Свят без край“, също национални и международни бестселъри. Новият му внушителен исторически епос, трилогията „XX век“, започна с „Крахът на титаните“, а това е неговото продължение „Зимата на света“. Кен Фолет живее в Англия със съпругата си Барбара.

Перейти на страницу:

— Именно.

Чуха, че някой тича — необичаен звук в тази достопочтена сграда. Двамата се заоглеждаха. Уди с изненада видя как вицепрезидентът Хари Труман търчи през фоайето. Беше с обикновени дрехи — сив двуреден костюм и вратовръзка на точки, но без шапка. Като че ли беше загубил обичайния си ескорт от сътрудници и телохранители от Секретните служби. Тичаше здраво, пъхтеше и не поглеждаше настрани. Ужасно бързаше за някъде. Уди и Гас го гледаха изумени. Както и всички останали.

— Какво, по… — обади се Уди.

— Струва ми се, че президентът е починал.

Володя Пешков влезе в Германия с десетколесен американски военен камион Студебейкър ЮС6. Камионът беше произведен в Саут Бенд, Индиана, пренесен с товарен влак до Балтимор, оттам с кораб през Атлантическия океан, покрай нос Добра надежда и до

Персийския залив, а после отново с влак от Персия до

Русия. Володя знаеше, че това е един от двестате хиляди Студебейкъри, предоставени на Червената армия от американското правителство. Русите харесваха тези машини — те бяха издръжливи и надеждни. Казваха, че надписът USA отстрани означава „Убить сукина сына Адолфа“.[12]

Харесваха и изпращаната от американците храна, особено месните консерви „Спам“. Месото беше възрозово, но приятно мазно. Володя беше разпределен в Германия, понеже получаваната от неговите шпиони в Берлин информация вече не беше равностойна на данните, които можеха да се почерпят от разпитите на германските военнопленници. Володя беше особено подходящ за тази работа заради отличния си немски. Когато прекоси границата, се натъкна на съветски плакат: „Червеноармеецо, сега се намираш на германска земя. Часът за разплата настъпи!“ Тези думи бяха сред относително меките форми на пропаганда. От известно време Кремъл сееше омраза към германците с надеждата да накара войниците да се бият по-добре.

Политкомисарите бяха преброили — поне така твърдяха — всички загинали в сражение, всички опожарени домове, всички цивилни, убити, защото са комунисти, славяни или евреи, във всяко село и всеки град, превзети от германската армия. Мнозина фронтоваци можеха да посочат тези числа за своя роден край и горяха от нетърпение да нанесат същите щети на Германия.

Червената армия беше достигнала до реката Одер, която се виеше на северозапад през Прусия — последната преграда пред Берлин. Един милион съветски войници, готови да атакуват, се намираха на петдесет мили от столицата. Володя беше с Пета ударна армия. Докато чакаше сражението да започне, той изучаваше армейския вестник Червена звезда.

Прочетеното го ужаси.

Пропагандата надминаваше всичко видяно досега от него. „Всеки ден, в който не си убил поне един германец, е похабен“, пишеше във вестника. „Ако сега чакаш началото на сражението, убий германец. Убиеш ли един, убий и втори — за нас няма нищо по-приятно от гледката на камара немски трупове. Изтребвай немците. За това се моли старата ти майка. Изтребвай немците. Това очакват от теб децата ти. Изтребвай немците. Това е зовът на руската земя. Не трепвай. Не пропускай. Убивай.“ „Гадно е“, рече си Володя. Но внушението беше още по-лошо. Авторът омаловажаваше мародерството: „Германките губят само кожените си палта и сребърните си прибори.“ Пробутваха се и шеги за изнасилването: „Съветските войници не отказват комплиментите на германските жени.“ Войниците по принцип не са сред най-цивилизованите хора. Държанието на германската армия през четиридесет и първа беше разгневило цяла Русия. Правителството подклаждаше гнева на хората с приказки за отмъщение. А сега армейският вестник ясно показваше, че войниците могат да правят каквото щат с победените германци.

Това беше рецепта за Армагедон.

III

Ерик фон Улрих беше погълнат от желанието войната да свърши по-скоро. Ерик, приятелят му Херман Браун и началникът им доктор Вайс бяха създали полева болница в сградата на една протестантска черквица. Седяха в нефа и чакаха пристигането на теглените от коне линейки и страховития им товар — войници с откъснати крайници и тежки изгаряния. Германската армия беше укрепила възвишенията Зеелов над река Одер, на мястото, където тя тече найблизо до Берлин. Пунктът за първа помощ на Ерик беше в село на една миля зад фронтовата линия. Доктор Вайс имаше приятел във военното разузнаване и затова съобщи, че сто и десет хиляди германци защитават Берлин срещу един милион руси. С обичайния си сарказъм докторът додаде: — Обаче нашият дух е висок, а Адолф Хитлер е най-големият военен гений в човешката история, и затова със сигурност ще победим. Надежда нямаше, ала немските войници продължаваха да се сражават ожесточено. Ерик смяташе, че това се дължи на разказите за поведението на съветските войници. Червената армия избиваше пленници, разграбваше и рушеше домове, насилваше жените и ги приковаваше по вратите на плевните. Германците вярваха, че бранят семействата си от жестокостите на комунистите. Пропагандата на Кремъл се обръщаше срещу създателите си. Ерик с нетърпение очакваше разгрома. Мечтаеше убийствата да спрат. Искаше само да си иде у дома. Скоро желанието му щеше да се сбъдне. Или скоро щеше да умре. Ерик спеше на една дървена пейка в черквата, когато шумът на руската артилерия го събуди. Беше три сутринта в понеделник, шестнадесети април. И преди беше слушал оръдеен огън, но сега шумът беше поне десет пъти посилен. За хората на фронта със сигурност беше оглушителен в буквалния смисъл. Призори ранените започнаха да пристигат и умореният екип се хвана на работа. Ампутираха крайници, наместваха счупени кости, изваждаха куршуми, почистваха и превързваха рани. Нищо не им стигаше — от лекарства до чиста вода. Даваха морфин само на хората, които виеха от болка. Онези, които можеха да ходят и да държат оръжие, биваха връщани на фронта. Германската отбрана удържаше по-дълго от очакванията на доктор Вайс. Към края на първия ден още бяха на позиция и с падането на тъмнината притокът на ранени намаля. Медицинският екип успя да поспи тази нощ. Рано на следващия ден докараха Вернер Франк с тежко премазана китка. Той вече беше с чин капитан. Отговаряше за участък от отбраната с тридесет 88-милиметрови оръдия. — Имахме само по осем снаряда на оръдие — обясняваше Вернер, докато сръчните пръсти на доктор Вайс бавно и внимателно наместваха счупените му кости. — Заповедите ни бяха да използваме седем срещу руските танкове, а с осмия да взривим собственото си оръдие, за да не попадне в ръцете на червените. Вернер се намирал до едно от оръдията, когато то пострадало от пряко попадение от съветската артилерия и се преобърнало върху него. — Имах късмет, че пострада само ръката ми. Можеше да отнесе проклетата ми тиква например. След като китката му вече беше превързана, Вернер се обърна към Ерик.

вернуться

Буквално „Убийте кучия син Адолф“ (бел. р.).

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?