Зимата на света [bg]

— Не знам.

Уди прекоси салона и отиде при нея.

Тя се сепна при вида на бастуна.

— Какво се е случило с теб?

— Във Франция ме раниха в коляното. Оправям се. Бавно.

— Толкова съжалявам.

— Бела, мисля, че си прекрасна. Вярвам, че и ти ме харесваш. И двамата нямаме ангажименти. Какво те притеснява? Тя се усмихна с усмивката, която Уди толкова харесваше. — Струва ми се, че се чувствам неловко. За онова, което направих в Лондон.

— И това ли е всичко?

— Много е за първа среща.

— Такива неща се случваха през цялото време. Не с мен, но чувах за това. Ти мислеше, че ще загина.

Бела кимна.

— Никога не бях правила подобно нещо, дори и с Виктор. Не знам какво ме прихвана. При това в парка! Чувствам се като уличница. — Аз знам точно каква си. Ти си умна, красива жена с голямо сърце. Защо тогава не забравим онзи миг на лудост в Лондон и не започнем да се опознаваме като едни прилични и добре възпитани млади хора, каквито сме всъщност?

Бела поомекна.

— Можем ли наистина?

— Със сигурност.

— Добре.

— Ще те взема в седем.

— Добре.

Това прозвуча като покана да си тръгне, но Уди не бързаше. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че отново те намерих.

Тя го погледна в очите за пръв път.

— О, Уди, и аз съм щастлива. Толкова съм щастлива.

После го прегърна.

Уди беше закопнял за това. Прегърна я и зарови лице в разкошните й коси. Дълго останаха така.

Накрая тя се отдръпна и каза:

— Ще се видим в седем.

— Разбира се.

Уди напусна къщата, обгърнат в облак от щастие.

Отиде направо на срещата на управителната комисия в сградата на Ветераните, до операта. Край дългата маса седяха четиридесет и шестимата членове на комисията. Сътрудниците им — Гас Дюър например — бяха настанени зад тях. Уди беше помощник на сътрудника, затова седеше чак до стената. Първи говори съветският външен министър Молотов. Според Уди, той не беше впечатляваща гледка. С рядката коса, спретнатите мустачки и очилата приличаше на стоковед, какъвто е бил баща му навремето. Но Молотов беше оцелял дълго време в болшевишката политика. Беше приятел на Сталин още от преди революцията. Той стоеше в основата на съветсконацисткия пакт от 1939 година. Работеше много и си беше спечелил прякора „каменния задник“ заради дългите часове, които прекарваше зад бюрото. Молотов предложи Белорусия и Украйна да бъдат признати сред основателките на Обединените нации. Двете съветски републики бяха понесли бремето на германското нашествие, както подчерта Молотов, и всяка от тях беше дала по над един милион войници в Червената армия. Отговориха му, че двете страни не са напълно независими от Москва, обаче същият довод беше приложим и за Канада и Австралия. Британските доминиони имаха отделно членство. Гласуването беше единодушно. Уди знаеше, че това е договорено предварително. Латиноамериканските държави бяха заплашили да гласуват против, ако организацията не приеме Аржентина, която беше подкрепяла Хитлер. Тази отстъпка осигури гласовете им. После избухна бомба. Изправи се чехословашкият външен министър Ян Масарик. Той беше прочут либерал и антинацист, лицето му украси корицата на списание Тайм през 1944 година. Масарик предложи Полша също да бъде приета в Обединените нации. Американците отказваха да допуснат Полша, докато Сталин не разреши там да се проведат избори. Масарик като демократ също би трябвало да подкрепи това мнение, особено при положение, че сам се мъчеше да създаде демократична държава, докато Сталин му дишаше във врата. Явно Молотов му беше оказал страшен натиск, за да го доведе до това предателство спрямо идеалите му. И наистина, когато Масарик седна на мястото си, приличаше на човек, който е преглътнал нещо отвратително.