Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Извинете, господине, но не съм длъжен да ви уведомя какво точно мисля.

— Докторе, имайте милост съм мен! Изтървахте една дума, която пробожда сърцето ми като острие на кама. Вие сте възпитан човек и способен лекар. Каква е тази болест, която отдавате на любовника? Умолявам ви, отговорете ми!

— Напротив, ще ви помоля да ми спестите отговора, господине. Начинът, по който разговаряте с мен, издава, че вие вече не се владеете.

— Но разбирате ли, господине, че всяка произнесена от вас дума ме тика към бездна, в която не смея да погледна! Направо изтръпвам!

— Господине!

— Докторе! — провикна се Филип с нов плам. — Искате да кажете, че ще ми съобщите някаква ужасна тайна, за която ще е нужно цялото ми самообладание, така ли? И цялата ми смелост?

— Господин Дьо Таверне, не съм казал нищо нито на дофината, нито на баща ви, нито пък ще кажа на вас, не настоявайте повече!

— Добре, но нали си давате сметка, че аз тълкувам вашето мълчание? Разбирате, че следя мисълта ви в тъмния и съдбоносен път, където тя криволичи сега. Прекъснете ме, ако се лъжа!

— Сбогом, господине! — каза лекарят многозначително.

— О, няма да ме изоставите в подобно състояние, без да ми кажете да или не. Една дума, това е всичко, за което ви моля.

Лекарят се спря.

— Веднага, господине. Но вие ще изтълкувате искреността ми като презрение, а то толкова ви обиди преди малко!

— Да не говорим вече за това, господине!

— Щом толкова я обичате, това означава, че и тя ви отвръща със същото, така ли е?

— Да, господине. Тя също ме обича повече от всичко на света.

— Щом е така, идете при нея, разпитайте я… от онова място, където аз бях принуден да престана да ви отговарям. Ако ви обича, ще отговори на въпросите ви. Има хиляди неща, които човек казва на приятелите си и премълчава пред лекаря… Може тя би ще се съгласи да ви съобщи онова, което аз не бих искал, дори да ми отрежат един пръст от ръката, да ви помогна да отгатнете. Сбогом, господине.

— О, не, това е невъзможно! — провикна се обезумелият Филип.

Лекарят се отдръпна внимателно от младежа и с нежно състрадание му каза:

— Последвайте съвета ми, господин Дьо Таверне! Това е най-доброто, което можете да сторите! Сбогом, господине! И внимавайте! Ако говорите с такава жар, ще накарате всички да научат онова, което аз скрих от тях. Бях си обещал, че ще мълча, и исках да спазя обещанието си дори пред вас.

— Да! Прав сте, докторе! — каза Филип със слаб, почти замиращ глас. — Но науката може и да допусне грешка. Може би ще признаете, че и на вас ви се е случвало да се заблудите.

— Рядко, господине. Аз съм човек на точните науки. Устата ми произнася „да“ само ако очите и умът ми вече са потвърдили негласно „видяхме… знаем… сигурни сме“.

Но Филип не можеше да се помири и примири. Той сложи ръката си върху ръката на лекаря с толкова умолителен израз на лицето, че ученият спря.

— Последна милост, господине — каза Филип. — Виждате, че разсъдъкът ми е разстроен. Струва ми се дори, че полудявам. За да взема решение дали да живея, или да умра, ми е необходимо потвърждение, доказателство, че не ме заплашва толкова сериозна опасност. Връщам се при сестра ми, но ще поговоря с нея само след като вие отново я посетите. Размислете.