Приключенията на Казанова

По-късно забелязах същата особеност в Полша при коронясването на Станислав Август Понятовски. Старите паладини204 плакаха от яд, когато гледаха това облекло, но те трябваше да се преструват на доволни, защото под руския деспотизъм не им оставаше нищо друго, освен да се въоръжат с търпение.

Император Франц Първи беше хубав и аз намирах лицето му винаги приятно, независимо дали носи салтамарка или императорски пурпур. Към жена си се отнасяше с най-голямо внимание и не й пречеше да тласка държавата в дългове, защото толерираше търговията, понеже тя му пълнеше касите. Беше галантен и императрицата, която винаги го наричаше неин господар, се преструваше, че съвсем не забелязва това, защото не искаше светът да добие представата, че нейните прелести не са вече достатъчни, за да пленят Негова Светлост съпруга й, още повече че всички се възхищаваха от красотата на нейните многобройни наследници. Всички ерцхерцогини, с изключение на най-възрастните ми се струваха красиви. От момчетата можах да наблюдавам само най-възрастното. Намерих чертите на лицето му печални, макар че абат Тестагроса, който притежаваше известни физиономични познания беше на друго мнение.

— Какво забелязвате — попита ме един ден той — във физиономията на принца?

— Високомерие и самоубийство.

Бях добър пророк (защото Йосиф Втори наистина се самоуби, без да има такова намерение). Абат Йосиф Втори имаше известни въображаеми познания, които разрушаваха тези, които той наистина притежаваше. Говореше с голямо удоволствие с хора, които не бяха в състояние да му отговорят, защото бяха заслепени от неговите доводи или най-малко се преструваха на заслепени.

Високопоставеният господин обичаше страстно да разказва и разказваше наистина хубаво, с умение да украсява подробностите на някой анекдот, но той непременно искаше да накара слушателите си да се смеят, а пък който не се смееше на шегите му, минаваше за глупак, а за жалост, сериозни оставаха тъкмо тези, които го познаваха най-добре. Той например предпочете съвета на Брамбила, който после докара смъртта му, пред мненията на лекарите, които му даваха разумни нареждания. Впрочем никой не му оспорваше безстрашието, но нямаше никакво понятие от изкуството да управлява, защото нямаше ни най-малкото познание за човешкото сърце и не умееше нито да се преструва, нито да пази тайна. До такава степен не можеше да владее чертите на лицето си, че не можеше да прикрие даже задоволството си, когато налагаше някакво наказание. Когато погледнеше някого, чиито черти не му харесваха, винаги правеше гримаса, която изглеждаше твърде неприятна.

Йосиф Втори умря от една ужасна болест, защото остана до последния миг в пълно съзнание, виждайки пред себе си неизбежната смърт. Той има нещастието да съжалява за всичко, което беше направил и което не можеше да се върне отново; от една страна, понеже по-голямата част не можеше вече да се поправи, от друга — понеже той вярваше, че ще се опозори, ако от разумните съображения разруши това, което беше създал неразумно. Защото, без съмнение той хранеше до последния миг чувството на непогрешимост, присъщо на благородния му произход, макар че колебливото състояние на душата му трябваше да го накара да осъзнае погрешимостта на неговата природа. Беше изпълнен с уважение към брат си, който днес управлява на неговото място; въпреки това, нямаше смелостта да последва важните съвети, които последният му даваше. В изблик на великодушие награди богато сръчния и умен лекар, който съобщи смъртната му присъда; но в една тъкмо противоположна област той бе наградил няколко месеца преди това лекарите и лечителите, които му съобщиха, че бил излекуван. Освен това, има нещастието да знае със сигурност, че смъртта му няма да бъде оплаквана — една безутешна мисъл, особено за един владетел. Многообичната му племенница умря преди него и ако околните го бяха обичали, то сърцераздирателното известие би му било спестено; защото беше ясно, че краят му наближава.