Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Когато някое момиче влезеше в някоя къща, преследващият я шпионин чакаше долу на вратата, спираше я щом тя излезеше и я подлагаше на разпит. Ако бедното момиче имаше смутено лице, ако се забавеше за момент, преди да даде отговора, който да задоволи шпионина, то дангалакът я завеждаше в затвора, след като й вземаше преди това всички пари и украшения; тези ценни неща биваха безвъзвратно загубени, тъй като никога не се удаваше да се издействува тяхното връщане. В това отношение Виена беше едно истинско свърталище на разбойници, пълно с привилегировани хайдуци. Един ден, при една улична гоненица в Леополщад, едно младо момиче ми пъхна златен часовник в ръката, за да не го вземе шпионинът, който я преследваше и искаше да я отведе в затвора. Съвсем не познавах младото момиче, но имах щастието да го видя отново един месец по-късно. Тя беше красива и беше си възвърнала свободата с повече от една жертва. Зарадвах се много, че можех да й върна часовника и не поисках никаква награда за моята честност, макар че красавицата си струваше труда. За да избегнат досажданията, за момичетата имаше само едно средство: те трябваше да вървят по улиците с наведена глава и с броеница в ръка; защото тогава отвратителната банда нямаше да си позволи да ги арестува безпричинно. Нали е възможно да отиват в църква, а в такъв случай Мария Тереза би наредила да обесят комисаря на девствеността.
Тази банда правеше престоя за чужденците във Виена неприятен, защото беше трудно да се задоволят даже съвсем естествени нужди. Бях доста изненадан, когато един ден, стоейки в уличка до стената, бях изруган от един вагабонт с червена перука, който ми каза да съм се махал някъде другаде, защото иначе щял да накара да ме арестуват.
— А защо, моля?
— Защото там вляво от вас стои една жена, която може да ви види.
Аз погледнах нагоре и видях на четвъртия етаж главата на една жена, която с далекоглед наистина би могла да различи дали съм християнин или евреин. Смеещ се, изпълних заповедта. Разказах моето преживяване навсякъде, но никой не се учуди на него, защото подобно нещо се случваше стотина пъти на ден.
За да се запозная с виенските обичаи, хранех се на различни места. Когато един ден отидох с Кампиони да се храня в гостилницата „Рак“, за моя голяма изненада видях на трапезата онзи Бепе ил Кадето, когото познавах от моето пленничество в испанската армия и по-късно бях видял във Венеция, а след това също в Лион под името дон Джузепе Марати. Кампиони, който е бил негов съучастник в Лион, го прегърна, говори след това с него настрана и ми каза най-после, че господинът приел отново своето истинско име и сега се наричал граф Афлизио. След ядене ще се постави фараонова банка, в която трябва да взема участие; затова ме молят да не играя. Казах, че съм съгласен. Афлизио спечели и някой си капитан Бекария му хвърли картите в лицето — една малка шега, с каквито мнимият граф беше вече свикнал и затова не се случи нищо особено. След играта отидохме в едно кафене, където един добре изглеждащ офицер ме гледаше внимателно. Най-сетне се усмихна, но по този начин, който не изразяваше нищо обидно.
— Господине, — попитах го аз учтиво, — на кого се смеете?
— На вас, господине. Виждам, че не си спомняте за мен.
— Струва ми се, че съм имал вече честта да ви видя някъде. Но къде? Това не мога да кажа.
— Преди девет години, когато по заповед на княз Лобковиц ви доведох до вратата Римини.
— Вие сте барон Файс?
— Съвсем вярно.
Ние се прегърнахме и той ми предложи своето приятелство, като ми обеща да ми достави всички възможни във Виена забавления. Естествено приех и същата вечер той ме представи на една графиня, у която се запознах с абат Тестагроса, когото наричаха дебела глава. Той беше посланикът на моденския херцог и бе приет добре в двора, понеже бе посредничил за женитбата на един ерцхерцог с принцеса Беатриче д’Есте. Там се запознах също и с графовете Рокендорф и Саротин и с много благородни млади дами, които според етикета трябва да се зоват само госпожици. Там беше също и една принцеса, която изглеждаше като че е водила разпуснат живот, но все пак можеше още да се хареса. Ние вечеряхме, при което бях наричан непрекъснато барон. Напразно казвах, че не съм барон и че изобщо нямам никаква титла.
— Все пак трябва да сте нещо, ми се отговаряше, а по-малко от барон не можете да бъдете. Вие трябва да оставите да ви наричат барон, ако искате да бъдете допуснат в обществото във Виена.