Приключенията на Казанова

— Кажете ми истината, дали може по-добре да се изрази?

Отговорих му, че зависи само от него да счита това за възможно. Когато след това го попитах дали хубавите стихове са му стрували голям труд, той ми показа четири или пет изписани страници с много зачерквания. Това бяха всичко четиринадесет редостишия и той ме увери, че за ден никога не е успявал да направи повече. С това потвърди един познат вече факт, а именно, че най-голям труд на поета създават точно стиховете, за които посредственият читател мисли, че са му паднали от небето.

— Коя от вашите опери — запитах го аз — обичате най-много?

— „Атилиус Регулус“, но това още не значи, че тя е най-добрата.

— В Париж всички ваши съчинения са преведени във френска проза, но издателят се опропасти, защото не могат да се четат. Смятам, че това доказва колко възвишена и силна е вашата поезия.

— Преди няколко години друг глупак загуби състоянието си от издаване хубавите стихове на Ариосто във френска проза. Смешно ми става, когато някой твърди, че едно съчинение в проза може да има претенциите да бъде поезия.

— Споделям напълно мнението ви.

— И с право.

След това ми разказа, че той никога не е съчинявал песен без сам да напише музиката, но обикновено не показвал музиката си никому.

— Интересно е — продължи той — как могат французите да вярват, че е възможно да нагодят стихове към някоя вече съществуваща музика. Все едно да кажеш на скулптора: ето ти един мраморен блок, направи ми от него една Венера, но нейното лице трябва да се познава преди още да си издялал нейните черти.

При едно посещение в дворцовата библиотека срещнах за моя голяма изненада господин Дьо ла Хей с двама поляци и един млад венецианец, предаден му от неговия баща за довършване на възпитанието. Мислех, че той е в Полша и срещата с него ми беше приятна, понеже тя предизвика интересни спомени. Прегърнах го сърдечно няколко пъти. Той ми каза, че е във Виена по работа и през лятото ще дойде във Венеция. Ние се посетихме и, когато му казах, че парично не съм добре, той ми зае петдесет дукати, които му върнах скоро след това. Съобщи ми, че неговият приятел, Бавоа, е вече подполковник на венецианска служба и това съобщение ми достави истинска радост. Той пък имал щастието да бъде избран от господин Марозини за негов главен адютант, когато последният след оттеглянето си от поста посланик в Париж, бил назначен за граничен комисар. Бях щастлив да узная, че са щастливи двама души, които трябваше да ме считат като първопричина за тяхното щастие. Във Виена узнах със сигурност, че Дьо ла Хей е йезуит, но за това не биваше да се говори с него.