Каменният кръг [bg]

— Но как господин Фрейзър… — започна Ройс, малко бавен в главата моряк, който бе сбърчил объркано рошавите си вежди. Фъргъс не му остави време за повече въпроси, скочи сред моряците, прегърна Ройс през раменете и го повлече към скелето, като вървеше шумно, за да заглуши всякакви нежелани коментари.

— Да, какъв късмет, нали? — каза високо. Виждах как усуква ухото на Ройс със здравата си ръка. — Голям късмет! Капитан Алесандро казва, че един местен жител, който се връщал от плантацията си, видял кораба ни и докладвал на гарнизона. С такава помощ ще пуснем „Артемида“ на вода много бързо. — Пусна Ройс и плесна силно с ръка по бедрото си. — Е, нека се хващаме веднага на работа! Манцети — върви горе! Маклауд, Макгрегър, грабвайте чуковете! Мейтланд… — Забеляза Мейтланд да стои на пясъка и да зяпа Джейми. Фъргъс се извъртя и го плесна така силно по гърба, че той политна напред.

— Мейтланд, mon enfant[36]! Дай тон за песен, че да върви по-леко работата! — Замаян, Мейтланд започна колебливо да каканиже „Тъмнооката девица“. Неколцина моряци тръгнаха да се катерят по скелето, като поглеждаха с подозрение през рамо.

— Пейте! — изрева Фъргъс, гледаше ги кръвнишки. Мърфи, който като че ли намираше всичко това за изключително смешно, избърса потното си червено лице и послушно запя, боботейки басово под тънкия тенор на Мейтланд.

Фъргъс вървеше напред-назад до корпуса, увещаваше, насочваше и командваше — и представляваше такъв спектакъл сам по себе си, че имаше малко издайнически погледи към Джейми. Колебливите удари на чуковете започнаха отново.

Междувременно Джейми даваше команди на войниците. Видях, че един-двама от французите поглеждат към кораба с нескрита алчност, която издаваше, че безкористното желание да помогнат вероятно не е най-важният им мотив, каквото и да бе обявил Фъргъс.

И все пак войниците започнаха да свалят кожените колани и да оставят оръжията си. Трима не се присъединиха към работата, останаха на стража въоръжени, като наблюдаваха зорко всяко движение на моряците. Джейми също остана настрани, надзиравайки всичко.

— Да излезем ли? — прошепна Марсали в ухото ми. — Струва ми се безопасно.

— Не — отвърнах. Не откъсвах очи от Джейми. Той стоеше в сянката на една висока палма, уж отпуснат, но нащрек. Изражението му беше неразгадаемо, но зърнах леко движение отстрани — двата сковани пръста отново барабаняха по бедрото.

— Не — казах отново. — Не е приключило.