![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
И силуета на светлината на фенера беше женски, но не на Клеър. Сърцето му подскочи конвулсивно, когато видя блясъка в косата ѝ, после се сви отново, щом забеляза дебелата четвъртита фигура на жената до кошарата с козите. С нея имаше мъж; той се наведе и взе една кофа. Обърна се и тръгна към Джейми.
Джейми излезе на тясната пътечка между преградите и препречи пътя на моряка.
— Ей, какво правиш… — започна мъжът, после вдигна очи към лицето му и ахна. Едното му око се втренчи ужасено в него; другото бе синкавобял полумесец под сгърчения клепач.
— Господ да ни е на помощ! — каза морякът. — Какво правиш тук? — Лицето му изглеждаше жълтеникаво на смътната светлина.
— Познаваш ме, тъй ли? — сърцето на Джейми биеше лудо, но гласът му бе спокоен. — Аз нямам честта да знам името ти, май?
— Предпочитам да си остане тъй, ваша милост, ако не възразявате. — Едноокият моряк започна да отстъпва, но беше спрян от ръката на Джейми, която го стисна така, че той изписка.
— Не бързай толкова, ако обичаш. Къде е госпожа Малкъм, хирургът?
Морякът трудно можеше да добие по-притеснен вид, но при този въпрос успя.
— Не знам! — извика той.
— Знаеш — сопна се Джейми. — И ще ми кажеш сега, или ще ти извия врата.
— Е, ако го извиеш, няма да мога да ти кажа нищо, нали? — изтъкна морякът, който започваше да се съвзема. Вирна брадичка над кофата с тор. — Е, ще ме пуснеш ли, или да извикам… — Не можа да довърши, защото изкряка, когато голямата ръка стисна врата му и започна да затяга хватката си. Кофата падна на палубата и топчетата кози изпражнения се пръснаха от нея като шрапнели.
— Ой! — Краката на Хари Томпкинс се мятаха диво, разпръсквайки още повече лайната във всички посоки. Лицето му стана червено като цвекло, докато дращеше безполезно ръката на Джейми. А той го наблюдаваше с клиничен интерес и го пусна точно когато очите му започнаха да се изцъклят. Избърса ръка в бричовете си, защото дланта му лепнеше от потта на мъжа.
Томпкинс лежеше проснат на палубата и скимтеше тихо.
— Прав си — рече Джейми. — От друга страна, ако ти счупя ръката, сигурно ще можеш да говориш с мен, нали? — Наведе се, хвана кльощавата му ръка и го издърпа да се изправи. После я изви грубо зад гърба му.
— Ще ти кажа, ще ти кажа! — Морякът се гърчеше паникьосан. — Проклет да си, жесток си като нея!
— Така ли? За какво говориш? — Сърцето му се сви в гърдите и той дръпна ръката по-грубо, отколкото възнамеряваше. Томпкинс изпищя от болка и Джейми отпусна леко.
— Пусни ме! Ще ти кажа, за бога, пусни ме! — Джейми разхлаби хватката си, но не го пусна.
— Кажи ми къде е жена ми! — каза той с тон, който можеше да накара и по-силни мъже от Хари Томпкинс да се подчинят.
— Изчезна! — извика той. — Зад борда!
— Какво! — Беше така смаян, че го пусна. Зад борда. Изчезнала зад борда.
— Кога? Как? Проклет да си, кажи ми какво се случи! — Приближи се към моряка със стиснати юмруци.
Той отстъпи, като разтриваше ръката си и пъхтеше, а в единственото му око светеше задоволство.
— Не се тревожи, твоя милост — каза подигравателно. — Няма да си сам задълго. Ще идеш при нея в ада след няколко дни — ще се клатиш на бесилото в Кингстън!
Твърде късно Джейми чу стъпките по дъските зад него. Нямаше време дори да се обърне, преди да дойде ударът.
Беше удрян по главата достатъчно често, за да знае, че е разумно да лежи неподвижен, докато замайването и искрите, които пулсираха зад клепачите с всеки удар на сърцето, преминат. Ако седнеше твърде скоро, щеше да повърне от болката.
Палубата се издигаше и спадаше, издигаше и спадаше под него, по ужасния, привичен за корабите начин. Той стоеше със затворени очи, концентриран върху болката в основата на черепа си, за да не мисли за стомаха си.
Кораб. Явно беше на кораб. Да, но повърхността под бузата му не беше каквато трябваше да бъде — твърдо дърво, а не чаршафа на койката му. И миризмата, миришеше неправилно…
Седна рязко, когато споменът се стрелна ярък през него и накара дори болката в главата да избледнее. Мракът се движеше гадно наоколо, примигваше с цветни светлини, стомахът му се надигаше. Затвори очи и преглътна с усилие, опитваше се да събере мислите си около ужасния факт, който се заби в ума му като шиш в овнешко.
Клеър. Изчезнала. Удавена. Мъртва.
Наклони се настрани и повърна. Започна да се дави и кашля, сякаш тялото му се опитваше да изхвърли тази мисъл. Не стана; когато най-сетне спря и се облегна изтощен на преградата, тя още беше в него. Болеше го да диша и сви треперещ юмруци на бедрата си.