Каменният кръг [bg]

— Малко преди това, господин Мейтланд, много благодаря.

Мейтланд се обърна да си върви, като хвърли последен възхитен поглед към белезите на Джейми, но аз го спрях.

— Още нещо, Мейтланд.

— О, да, мадам?

— Ще слезеш ли в камбуза да помолиш господин Мърфи да изпрати бутилка от най-силния си оцет? И после виж къде мъжете са сложили билките ми и ми ги донеси.

Тясното му чело се набръчка от объркване, но кимна послушно.

— О, да, мадам. Веднага, мадам.

— Какво смяташ да правиш с тоя оцет, сасенак? — Джейми се взираше в мен, когато Мейтланд изчезна по коридора.

— Ще те накисна в него, за да убия въшките — казах аз. — Не смятам да спя сред гнездо от вредители.

— О… — Почеса замислено тила си. — Имаш предвид мен, нали? — Погледна към койката, не особено приветлива дупка в стената.

— Не знам точно къде, но да — казах твърдо. — И не искам още да бръснеш брадата си — добавих, когато се наведе да остави подноса.

— Защо? — Погледна ме любопитно през рамо и аз усетих как бузите ми пламват.

— Ами… ъъъ. Защото е малко… различно.

— О, тъй ли? — Изправи се и пристъпи към мен. В тясната каюта изглеждаше още по-голям — и много по-гол — отколкото на палубата.

Тъмносините очи се бяха скосили още повече заради усмивката.

— Как е различно?

— Ами… просто… — Прокарах разсеяно пръсти по пламналите си бузи. — Някак е различно. Когато ме целуваш. За… кожата ми.

Погледна ме в очите. Не помръдна, но някак изглеждаше много по-близо.

— Ти имаш много фина кожа, сасенак — каза тихо. — Като перли и опали. — Прокара леко пръст по брадичката ми. И после по шията, по ключицата и надолу в бавна линия, която докосна гърдите ми, скрити под расото на свещеника. — Имаш много фина кожа, сасенак — добави с извита вежда. — За това ли си мислиш?

Преглътнах и облизах устни, но не отместих поглед.

— Горе-долу това си мисля, да.

Той отдръпна пръста си и погледна към купата с горещата вода.

— Ами добре. Ще е жалко да похабим водата. Да накарам ли Мърфи да я отнесе да направят супа или да я изпия?

Засмях се, от напрежение и от неудобство.

— Сега седни и се измий. Миришеш като бардак.

— Сигурно — каза, като се чешеше. — Имаше такъв над кръчмата, където войниците пиеха и играеха на зарове. — Взе сапуна и го пусна в горещата вода.

— Над кръчмата, така ли?

— Е, момичетата слизаха долу от време на време — обясни той. — Не беше възпитано да ги гоня от скута си все пак.

— А майка ти те е възпитала добре, нали — казах много сухо.