Каменният кръг [bg]

Новият капитан на „Артемида“ стоеше насред каютата си със затворени очи и напълно гол, като почесваше блажено тестисите си.

Изхъмках, смутена от гледката. Той отвори очи и лицето му се озари от радост. В следващия миг потънах в прегръдката му, с притиснато към червените къдрици на гърдите му лице.

Не казахме нищо доста време. Чувах само тропота на стъпки по палубата над нас, виковете на екипажа, в които звънтеше радостта от избавлението, скърцането и плющенето на вдигащите се платна. „Артемида“ оживяваше около нас.

Лицето ми бе топло и тръпнеше, леко разранено от брадата му. Внезапно ми стана странно и се смутих да го прегръщам така гол като пиле, докато стоя боса под останките на парцаливото расо на отец Фогдън.

Тялото, което се притискаше към моето все по-настойчиво, си беше същото, но лицето бе на непознат — на някакъв викинг. Не само брадата го променяше, той дори миришеше различно, потта му бе напоена с киселата миризма на готварска мазнина, разлята бира, някакъв остър парфюм и непознати подправки.

Отдръпнах се назад.

— Няма ли да се облечеш? — попитах. — Не че не се наслаждавам на гледката — добавих, като се изчервих. — Аз… ъъъ… мисля, че брадата ми харесва. Може би.

— Недей — рече той искрено и я почеса. — Пълна е с въшки и сърби ужасно.

— Уф! — Макар че бях добре запозната с Pediculus humanus, обикновената въшка, това не ме изпълваше с радост. Прокарах нервно ръка през косата си, като вече си представях как пъплят по скалпа ми, а малките гниди полепват по къдриците.

Той ми се ухили, зъбите му бяха стряскащо бели сред брадата.

— Не се тормози, сасенак — увери ме. — Вече казах да ми донесат бръснач и топла вода.

— Наистина ли? Все пак жалко, че ще я обръснеш веднага. — Въпреки въшките се наведох напред да се вгледам в косматата му украса. — Като косата ти е, в различни цветове. Доста е красива всъщност.

Докоснах я предпазливо. Космите бяха странни; гъсти и къдрави, много къдрави, за разлика от чупливата коса. Те изскачаха в изобилие от кожата му в какви ли не цветове — медно, златно, кехлибарено, канелено и кафеникаво до черно. Най-смайваща беше сивата нишка, която минаваше от долната устна към линията на челюстта.

— Това е странно — казах, като я проследих. — В косата нямаш бели косми, но тук имаш.

— Имам ли? — Вдигна ръка, изглеждаше стреснат, и внезапно осъзнах, че няма никаква представа как изглежда. Усмихна ми се лукаво и се наведе да вземе захвърлените на пода дрехи.

— О, да, нищо чудно; не знам как не побелях целият след всичко, което се случи този месец. — Замълча и ме огледа над белите панталони.

— Като стана дума за това, сасенак, както ти казах и в гората…

— Да, като стана дума — прекъснах го, — какво, за бога, правиш?

— А, за войниците ли? — Почеса замислено брадата си. — Ами беше съвсем просто. Казах им, че щом корабът тръгне, ще съберем всички на палубата и по мой сигнал ще нападнем екипажа и ще го затворим в трюма. — Широка усмивка разцъфна сред растителността. — Само че Фъргъс спомена това на хората; затуй, когато войниците се качваха на борда, двама моряци ги хващаха за ръцете, а трети ги връзваше и им вземаше оръжията. После ги бутаха в трюма. Това е. — Той сви рамене скромно и небрежно.