Каменният кръг [bg]

— О, да — увери ме той. — Всъщност имаме всичко, освен…

Тревожен вик от Маклауд го прекъсна. Обърнах се към далечния път сред палмите, където на слънцето просветваше метал.

— Войници! — Фъргъс реагира по-бързо от всички и вдигна пясък след себе си. — Бързо, милейди! В гората. Марсали! — извика той, като се оглеждаше диво за момичето. Облиза потта от горната си устна, очите му се стрелкаха от джунглата към наближаващите войници.

— Марсали!

Тя се появи иззад корпуса — бледа и изплашена. Фъргъс я хвана за ръката и я повлече към мен.

— Върви с милейди! Бягай!

Хванах Марсали за ръка и хукнахме към гората, като вдигахме струи пясък. От пътя зад нас се чуха викове, изстрел изпука, последван от още един.

Десет стъпки, пет и вече бяхме сред сенките на дърветата. Свлякох се зад един бодлив храст, като едва успявах да поемам дъх от болката, която ме пробождаше под ребрата. Марсали клекна на земята до мен, по бузите ѝ се стичаха сълзи.

— Какво става? — изпъшка тя. — Кои са те? Какво… ще направят? На Фъргъс. Какво?

— Не знам. — Още дишах тежко, хванах се за една кедрова фиданка и се издърпах на колене. Вгледах се през храстите, застанала на четири крака, и видях, че войниците са стигнали до кораба.

Беше студено и влажно под дърветата, но устата ми беше суха като пълна с памук. Прехапах бузата си, за да се отдели малко слюнка.

— Мисля, че всичко ще бъде наред — потупах Марсали по рамото, за да я успокоя. — Виж, само десетима са — прошепнах, когато видях и последния войник да излиза от палмовата горичка. — Французи са, „Артемида“ плава под френски флаг. Сигурно всичко ще е наред.

А можеше и да не е. Знаех, че изоставен кораб на брега може да бъде законно секвестиран. А този бряг бе пуст. И между тези войници и богатата плячка бе само животът на моряците от екипажа.

Неколцина от нашите държаха пищови; но повечето имаха само ножове. Войниците бяха въоръжени до зъби — с мускети, саби и пищови. Ако се стигнеше до битка, щеше да е кървава и определено в тяхна полза.

Мъжете до кораба мълчаха, събрани плътно зад Фъргъс, който излезе мрачен напред и заговори. Видях как отмята кичур коса с куката и забива твърдо крака в пясъка, готов да посрещне съдбата си. Скърцането и звънът на хамутите като че ли потъваха във влажния горещ въздух и конете се движеха бавно, копитата им бяха безшумни по пясъка.

Войниците се приближиха на десетина крачки от групата моряци. Един едър мъж, явно командирът, вдигна ръка, за да ги спре, и слезе от коня си.

Гледах по-скоро Фъргъс, а не войниците. Видях промяната в лицето му, после как пребледня. Озърнах се бързо към войника, който приближаваше по пясъка, и моята кръв също се смрази.

— Silence, mes amis — каза едрият мъж с приятен глас. — Silence, et restez, s’il vous plait. — Тишина, приятели, не мърдайте, ако обичате.