Каменният кръг [bg]

Около него се чу кикотене. Той се обърна, сърцето му бумтеше като барабан. Видя шест деца, клекнали по клоните на голямо зелено дърво. Хилеха се към него с потъмнели от тютюн зъби.

Поклони им се, беше замаян, главата му тежеше и страхът, който го бе събудил, започна да утихва в кръвта му.

— Мадмоазел, мосю — изграчи и полубудните кътчета на ума му се запитаха защо им говори на френски? Дали не ги беше чул да разговарят, докато е спял?

Явно бяха французи, защото му отговориха на този език, силно опъстрен с гърлен креолски акцент, какъвто не беше чувал никога.

— Vous êtes matelot?[34] — попита най-голямото момче, като го гледаше с интерес.

Коленете му поддадоха и той седна на земята така внезапно, че децата отново се разсмяха.

— Non — отвърна, опитвайки се да накара езика си да заработи. — Je suis guerrier.[35] — Устата му беше пресъхнала и главата го болеше адски. Неясни спомени плаваха из кашата, която я изпълваше, твърде смътни, за да ги улови.

— Войник! — възкликна едно от по-малките деца. Очите му бяха големи и тъмни като трънки. — Къде са сабята и пищовът ти, а?

— Не ставай глупав — каза му по-голямо момиче. — Как ще плува с пищов? Нали ще се повреди. Не знаеш ли, гуава такава?

— Не ме наричай така! — извика момчето с разкривено от ярост лице. — Грозница!

— Жабешки черва!

— Тъпачка!

Децата започнаха да се бият сред клоните като маймунки, пищяха и се гонеха. Джейми прокара ръка по лицето си и се опита да мисли.

— Мадмоазел! — Улови погледа на по-голямото момиче и ѝ кимна. Тя се поколеба, после тупна от клона като зрял плод на земята пред него сред облаче жълт прах. Беше боса и облечена с муселинена риза, с пъстра кърпа на тъмната къдрава коса.

— Мосю?

— Изглежда, знаете много, мадмоазел — каза той. — Моля ви, кажете ми, как се нарича това място?

— Кап Аитиен — отвърна тя веднага. Огледа го с голямо любопитство. — Говориш странно.

— Жаден съм. Има ли вода наблизо? — Кап Аитиен. Значи беше на Испаньола. Умът му бавно започна да функционира отново; имаше смътен спомен за ужасно усилие, как плува, за да се спаси сред врящия казан на високите вълни, как дъждът удря лицето му така силно, че нямаше значение дали главата му е под водата или отгоре. И какво друго?

— Насам, насам! — Другите деца също скочиха от дървото и едно малко момиченце го дръпна за ръката, за да я последва.

Той коленичи до едно поточе и започна да плиска главата си, като гълташе прекрасната хладна вода, а децата клечаха по скалите и се замеряха с кал.

Сега си спомни — морякът с лице на плъх и изненаданото младо лице на Ленард, огромния гняв и удовлетворителното усещане как плътта се смазва върху костите под юмрука му.

И Клеър. Споменът се завърна внезапно, с объркано чувство — загуба и ужас, последвани от облекчение. Какво се беше случило? Той спря да се плиска, защото не чуваше въпросите на децата.