Сянката на планината

От тонколоните гръмовно засвири бханграта.

— Джасвант ще чуе и ще ме таксува! — провикнах се. — Надявам се! — викна тя в

отговор.

— Добре, изпроси си го! — Издърпах я от стола на Джасвант. — Време е за танци, Карла!

Тя излезе иззад бюрото, но се подпря на мен.

— Нали знаеш, че лошите момичета не танцуват — каза. — Не искай от мен да

танцувам, Шантарам.

— Не е нужно — надвиках аз музиката и се отдалечих от нея с танцова стъпка. — Няма

проблем. Обаче аз ще танцувам, ей тук, и ти можеш да се включиш по всяко време, щом те

прихване.

Тя ми се усмихна, погледа ме, а после се разкърши и затанцува без задръжки.

Ръцете и китките й бяха водорасли, плуващи над вълните на бедрата й. Тя танцуваше до

мен и около мен в изкусителни кръгове, а после вълната внезапно се надигна пред мен и се

превърна в черна котка сред зелени пламъци.

Лошите момичета танцуват също както лошите момчета.

Тя преживяваше музиката и по едно време на сериозно помислих, че трябва да запиша

парчето от Джасвант, а може би и да купя уредбата му, когато в танца налетях ненадейно на

пощальон, изправил се до входната врата.

Карла натисна копчето, музиката секна и остана само съскащото ехо на внезапната

тишина.

— Писмо, сър — каза пощальонът и ми поднесе папката си да се разпиша.

Още бе черна нощ, щеше да се зазори скоро, но бяхме в Индия.

— Добре — казах. — Писмо за мен, значи?

— Вие сте господин Шантарам, а то е за господин Шантарам — отвърна той

търпеливо. — Така че да, сър, за вас е.

— Добре. — Разписах се. — Малко сте позакъснял с обиколката, а?

— Или сте подранил. — Карла застана до мен и се облегна на рамото ми. — Какво ви

води насам по това неработно време, пощальон-джи?

— Така си изкупвам греха, мадам — каза пощальонът и прибра папката в чантата си.

— Изкупление — усмихна се Карла. — Невинността на възрастните. Как се казвате, пощальон-джи?

— Хитеш, мадам.

— „Добър човек" — преведе тя името.

— За съжаление, не съм, мадам — отвърна той, подавайки ми писмото.

Пъхнах го в джоба си.

— Защо изкупвате грехове, ако не възразявате да попитам?

— Пропих се, мадам.

— Но вече не сте пияница.

— Не, мадам. Но бях и пренебрегвах своя дълг. — Как?

— Така се напивах понякога — обясни той тихо, — че криех чувалите с писма, които не

можех да разнеса. Пощенската служба ме задължи да се лекувам и след като завърших

лечението си, ми предложиха отново работа при условие, че разнеса всички онези писма в

свободното си време и се извиня на хората, задето съм ги предал.

— И това ви доведе тук.

— Да, мадам. Започвам с хотелите, защото по това време са отворени. Тъй че приемете

извиненията ми, господин Шантарам, задето ви доставям писмото с толкова закъснение.

— Приемаме извиненията, Хитеш — казахме едновременно.