Сянката на планината

— Наистина ли искаш да останем горе в планината два месеца?

— Искам. Знаеш ли, там горе не е лесно, а и ти си имаш тук дела, но искам да подишаме

чист въздух, да вдишаме свежи идеи. Трябва да откъсна призраците от себе си и да започна с

теб на чисто. Смяташ ли, че ще можеш? За мен и за нас?

Аз съм градско момче — харесвам природата, но обичам градски комфорт. Не ми се

искаше да прекарам месеци наред сред толкова хора, събрани на едно място, да се къпя със

студена вода и да спя на тънък дюшек на земята. Но тя го искаше, това й бе нужно. А след

размириците и блокадата градът още не се беше успокоил и не беше възвърнал привичната си

чудатост. Беше подходящ момент, като всеки друг, да заминем нанякъде.

— Добре — казах аз и усмивката й светна. — Да видим какво ще стори с нас планината.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ЧАСТ

СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ПО ГОРСКИЯ ПЪТ КЪМ ПЛАНИНАТА меките листа на издънките около дърветата

бръскаха лицата ни, задънвайки с всеки следващ завой все повече синия хоризонт.

Маймуните се разбягваха и се нареждаха като съдии по облите камъни. Ято врани ни

връхлетя дръзко и се опита да ни обезпокои във фаланги от пернати щитове; гущери се

стрелкаха по гнилите повалени дънери.

Ние пътувахме с мотора. Рандъл и останалите ни следваха с колата. Див рев на тигър от

далечния резерват стресна пъстроцветните птици в дърветата. Те литнаха над открития път: облак, който раздвои полета си около нас, когато излязохме на планинския паркинг.

Оставихме возилата зад магазинчето за закуски и студени напитки и платихме добре на

продавача, за да ги пази. Казах му, че през два дни ще идвам да си наглеждам мотора и ако

някой го оскърби по някакъв начин, докато е под негова грижа, това никак няма да ме

зарадва. За колата не се тревожех. Достатъчно бе голяма сама да се грижи за себе си.

Водехме цял отбор с нас — Рандъл, Винсън, Анкит и Дидие. Навин и Олег искаха също

да дойдат, но двамата изгубени влюбени останаха да дежурят в бюро „Изгубена любов". Щом

се изправихме пред първата стръмнина, Дидие попита за алтернативен маршрут.

Стори ми се, че Карла щеше да го упъти, но я възпрях. Знаех Колко скептично и

войнствено може да се държи Дидие на свещени места, затова исках да се добере с пот до

лагера на Идрис, а не да влезе там с нехайна крачка.

— Да не казваш, че не можеш да се изкачиш до върха? — предизвиках го.

— Положително не! — отсече той. — Покажете ми най-трудния път! Няма планина, по-

висока от решителността на Дидие!

Поведе ни Карла, след нея тръгнах аз, а след мен — Дидие, Рандъл, Винсън и Анкит.

Дидие добре се катереше — аз го теглех отгоре, Рандъл го буташе отдолу.

Винсън ни изпревари, изкачването очевидно го забавляваше. С учудване забелязах как

Анкит се движи само на няколко крачки зад него и се изгубва над нас в подобния на