Сянката на планината

хора и ги събираме със семействата им. Понякога намирането е също толкова странно както

загубата и влюбените, събрали се отново, имат нужда от консултации. Екипът е добре

сработен и ще си добре дошла, ще му подхождаш.

— Идеята не е лоша — рече свенливо Синия хиджаб. — Търсех си нов прозорец, който

да не облепвам с вестници. Аз… аз… изтощих се, Мехму също. Когато е безопасно за нас да

се върнем, ще те потърся и ще го обсъдим, Карла, иншаллах.

Стараех се да не ме забелязват и се справях добре. Започнах да ставам свидетел на

женски тайни, а те не бяха за мъжки уши, освен ако не си канен. Но после се усетиха и ми

показаха, че им преча. Карла се усмихна, но Синия хиджаб ме погледна навъсено с отровната

стрела в ръка.

— Ти… ъъ… ти нали каза, че имаш проблем с Анкит? — попитах. — След като планът

се промени, бягството е подготвено само за

Мен — поомекна Синия хиджаб и се обърна към Карла. — Не мога да го взема. Но не

мога и да го зарежа така. Той е добър другар и добър човек.

— Мога да му намеря работа на черния пазар, ако искаш — предложих. — Ще изкара

някак, докато се върнеш за него.

— Аз ще го наема — намеси се Карла. — Три години е бил нощен портиер в голям

хотел. Такъв талант не е за изпускане.

— Или може да работи на черната борса с мен — повторих, застъпвайки се за своите.

— Или няма да работи там — контрира с усмивка Карла. — При никакви обстоятелства.

— Така или иначе няма да пропадне с нас — казах. — Не се безпокой.

Синия Хиджаб закрепи украсения със скъпоценен камък отровен шип в капачката на

издълженото тънко шишенце и я завинти, а после го пусна в друг невидим джоб на полата си.

— Трябва да тръгвам — изправи се тя и леко се олюля.

С Карла понечихме да я подкрепим, но тя ни спря, протегнала ръце като актинии.

— Добре съм — каза. — Добре съм. Ал-хамду ли-лла.

Изправи се, приглади диплите на полата си и излезе с нас при бюрото на Джасвант.

Анкит не се виждаше никакъв. Джасвант не бе на бюрото си. Заврял се в долапа, той

хрупаше собствения си авариен запас. Обърна към мен с посипана с трохи брада и бисквити

в ръцете.

— Къде е Анкит? — попитах го.

— Анкит ли? — хлъцна той, все едно го обвинявах, че го е изял.

— Шефът по коктейлите! Къде е?

— А, той ли! Симпатяга. Малко е срамежлив.

Той отстъпи назад, като ръсеше бисквитени трохи от брадата си, втренчен в рисунъка, който оставяха на пода.

— Ти колко коктейла изпи, Джасвант?

— Три — отвърна той и вдигна четири пръста.

— Слагай табела „затворено" — наредих. — Ти си под фармацевтична атака. Къде е

Анкит?

— Дойде Рандъл, пи два коктейла и го заведе долу да му покаже колата. Защо?

— Къде са Навин и Дидие?

— Кой?

Обърнах се към Синия хиджаб и Карла.

— Мога да те заведа при Анкит на излизане.

— Не — каза тя припряно. — Не искам да се сбогувам. Твърде много пъти, като съм се