Сянката на планината

към уличката и се обръщах при всеки звук от стъпки или бръмчене на мотор.

След доста мислене и тревоги видях, че предната врата на колата се отвори, и чух смях.

От нея се изсипа подпийналият Навин и задържа вратата с цветист кавалерски жест.

Карла излезе бързо и тръгна към мен с прекрасна бавна, отпусната походка.

Навин подвикна: „Довиждане", а налягалите в колата момчета ни пожелаха с викове

лека нощ. Рандъл пусна пердетата на прозорците, подготвяйки се за изгрева.

— Нещо против да поседим тук, докато се зазори? — попитах я.

— Нищо. — Тя седна до мен на мотора. — На стража си, а?

— От Мадам Жу ме побиват тръпки. Бе привързана към онези близнаци.

— Ще си получи своето — отвърна Карла. — Вече си е изпатила от Синия хиджаб.

Кармата е чук, не перце.

— Обичам те — казах, загледан в бледите сенки на зората, озарили лицето й. Искаше ми

се да я целуна, но мисълта за това ми доставяше такава наслада, че се въздържах. — Как

беше в колата?

— Адски добре — отвърна тя. — Натрупах екстра материал за следващата надпревара по

афоризми. Същинска акупунктурна карта на мъжката неувереност.

— Я ми кажи един.

— В никакъв случай! — засмя се тя. — Още са неошлайфани.

— Само един! — примолих се. — Не.

— Само един! — примолих се още повече.

— Добре де, от мен да мине — предаде се тя. — Ето ти един. Мъжете са желания, обвити с тайни; жените са тайни, обвити с желания.

— Много е добро.

— Харесва ли ти?

— Много.

— Забавно е да гледаш как мъжете се разголват, тъй да се каже. Дидие ги подкокоросва, разбира се. Едва ли някой от тях щеше да се разкрие толкова, ако не ги беше подтикнал.

— Каза ли на Анкит за Синия хиджаб?

— Да — усмихна се тя. — Успях да го вмъкна в разговора. Добре го прие.

— Браво.

— И му предложих работа. И това прие много добре.

— Умен човек. А ти не си губиш времето. Какви още бързи действия владеете, мадам

Карла?

Утрото вече се бе пробудило и можехме да оставим момчетата сами, а на мен ми се

искаше да се кача обратно в шатрата. Станах, но Карла ме спря.

— Ще направиш ли нещо заедно с мен?

— Ей това е приказка — усмихнах се. — И аз за това си мислех.

— Не. Искам да кажа, ще дойдеш ли с мен на едно място!

— Горе в шатрата ти ли?

— След шатрата.

— Разбира се! — разсмях се, точно когато и в тъмната лимузина гръмна кикот. — Но

само ако престанеш да ми крадеш героите.

— Героите ли?

— Анкит, Рандъл, Навин — казах с усмивка. Знаех, че ще разбере.

Тя се разсмя.

— Ти си един от героите на моята история — каза. — И никога не го забравяй.

— Е, след като ти пишеш историята, къде искаш да дойда с теб?

— В планината — отвърна тя. — При Идрис.

— Отлично — казах. — Можем да заминем там на дълъг уикенд.

— Мислех за по-дълго.

— Колко по-дълго?