Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Но, херцог!
— Средствата успяха, това е най-важното, кралят е във възможно най-лоши отношения със семейство Дьо Таверне.
— Само вие можете да изказвате подобни подозрения, херцог. Тази привилегия принадлежи единствено на вас.
— Значи не вярвате, че кралят се е скарал със семейство Дьо Таверне? — опита се Ришельо да отклони спора.
— Не исках да кажа това.
Ришельо направи опит да хване ръката на графинята.
— Истината е — отговори Ришельо, — че обичам прекалено много приятелите си. Затова исках пръв да донеса вестта за вашата победа, графиньо. Знаете ли, че Таверне-баща беше готов да продаде дъщеря си на краля?
— Но аз мисля че той вече го направи — каза госпожа Дю Бари.
— О, графиньо! Колко сръчен е този човек! Той всъщност е змията. Наистина, графиньо, трябваше да повикам на помощ цялата си преданост към вашите интереси, за да запазя разсъдъка си здрав и да проявя далновидност. Честна дума, бил съм сляп…
— И казвате, че с това е свършено, така ли? — попита госпожа Дю Бари.
— О, напълно! Отговарям за това! Така жестоко смъмрих този бивш боец, че той сигурно си е подвил опашката и сега господари на терена сме ние!
— Ами кралят?
— Негово величество благоволи да нарече бащата угодник, дъщерята — наперена уродливка. Що се отнася до сина, него пък не го нарече никак, тъй като изобщо не си спомни за него.
— Много добре. Значи се отървахме от тази пасмина. И значи твърдите, че синът, на когото кралят беше обещал полк…
— А! Но вие имате по-добра памет от краля, госпожо! Вярно, забравих, че месир Филип е красиво момче. Той ви отправяше доста погледи, повечето от които направо убийствени! А! Той вече не е нито полковник, нито пък брат на фаворитка! Остава му само една надежда — да го забележите вие…
С тези думи маршалът искаше да разкъса сърцето на племенника с ноктите на ревността. Само че господин Д’Егийон нямаше време да мисли за ревност. Мъчеше се да разбере постъпката на маршала и да отгатне истинската причина за завръщането му. Направи на госпожа Дю Бари знак с очи, който маршалът забеляза в едно голямо огледало, където беше застанал, за да оправи перуката си. Графиня Дю Бари веднага покани Ришельо да изпие с нея чаша шоколад, а херцог Д’Егийон се сбогува. Чичото остана насаме с графинята пред масичката, която Замор току-що беше отрупал с лакомства. Като наблюдаваше играта на фаворитката, старият маршал си мърмореше под носа:
— О, само преди двадесет години щях да си погледна часовника и да си кажа: „След час ще съм вече министър!“ И щях да бъда! Какво нещо е животът!
— Скъпи ми маршале — обади се графинята и прекъсна вътрешния монолог на госта си, — сега, когато отново сме приятели и най-вече когато сме само двамата, отговорете ми — защо си дадохте толкова много труд да напъхате тази малка глезла в леглото на краля?
— Бога ми, госпожо — отвърна маршалът, — и аз все това се питам. И право да ви кажа — не зная.
140.
Завръщане
Господин Дьо Ришельо знаеше какво говори, когато спомена за окаяното положение на Филип.
Той наистина беше преживял неуспех в Реймс — след всички степени на благосклонността бяха дошли безразличието и забравата. Младежът съжаляваше за лейтенантския си чин в Страсбург, на който идването на дофината във Франция беше сложило край, тъгуваше за добрите си приятели, равните му по чин офицери, другарите си. А най-много тъгуваше за спокойствието в бащиния си дом, за което се грижеше Ла Бри подобно на свещеник, който бди над храма си. Младият офицер страдаше най-много от отсъствието на сестра си. Липсваха му подкрепата й и почти винаги точните й съвети, родени не толкова от опита, колкото от гордостта. Така е с благородните сърца, те просто успяват неволно да се извисят величествено над простащината. Филип беше почувствал досада и отвращение. След тях дойде ред на отчаянието. Почувства се толкова нещастен в уединението си, че в мислите си инстинктивно усети, че Андре, тази половина от самия него, не е щастлива.
Филип сам беше определил срока за назначението си. Като не получи никакъв документ, се сбогува с другарите си офицери и се престори, че не забелязва презрението, сарказма и насмешките им.
И така в часа, определен от самия него, Филип се качи на коня си и потегли към Париж. Той беше очаквал документа за назначението повече със страх, отколкото с желание. Колкото повече младежът наближаваше града, толкова повече мълчанието на баща му и сестра му, която горещо беше обещала да му пише два пъти седмично, придобиваше заплашителен смисъл.